По въпроса за вноса

Внасяме боклук. Тук той е в недостиг, трябва ни, за да разнообразяваме ландшафта. Плащаме го със здравето си, плащаме сливи за смет.

Изнасяме младост, надежда, вяра, упование в доброто. Всяка година по един цял средно голям град изчезва от картата на България - образовани, здрави и млади хора напускат страната, бягат от нея като от чума. Не за друго, а защото тук няма боклук. За какво друго?

В същото време наскоро бяха оповестени намерения на правителствени органи да стимулират, да насърчат вноса на кадри от Таджикистан и Узбекистан, които да запълнят липсата на работна ръка у нас. Ами браво! Похвално. Изнасяме българи, внасяме таджики и узбеки. Заменяме родното с чуждо, но упорито отказваме дори да доближим заплатите до средноевропейските. Така е по-удобно. И вероятно - патриотично.

Ето така изтича цяла една нация - бавно, упорито, системно, тягостно, безотговорно, злонамерено. Като язовир. Като един загубен и обезсмислен живот, изпепелен от разрухата. И когато изнесем цяла България, може би ще се замислим, че сме попрекалили малко.

Ала едва ли. Тук ще сме останали само ние с боклука. И ние в боклука.