По пътя към славата се върви пеш

Ето няколко фрагмента от житейските и творчески страдания на непостижимия оперен творец Маестро Верди.
Селцето Ронколе, на хвърлей място от градчето Бусето, в началото на ХIX век брояло двадесетина къщи и не повече от стотина погълнати от земеделие, но влюбени в песните жители. Пеели и в делници, и в празници, говорели високо, смеели се открито, от сърце. Не се отличавал от тях и ханджията на селото Карло Верди, чиято съпруга Луиджия Утини на 10 октомври 1813 г. го дарила със син - Джузепе Фортунино Франческо Верди.
Джузепе бил на осем години, когато таткото забелязал силното му влечение по музиката - с топлия си детски глас слаботелесното момче припявало всичко онова, с което хорът на енорийската църква (току до хана им) подкрепял свещеника по време на неделните служби. И един ден папа Карло заделил пари и купил за сина си "стар и раздрънкан спинет" - клавишен инструмент, който повече наподобявал малка кухненска маса, отколкото пиано.
От кого да се учи, когато в Ронколе нотите ползвал единствено селският органист Пиетро Байстроки? Старият църковен музикант се съгласил да ограмотява музикално момчето. Своите умения в тая насока прибавял и богатият бусетански търговец на едро и добър инструменталист Антонио Бареци. Когато чул прилично изпълнено подобие на "Пресвета Богородице", заявил на баща му, че от малкия Джузепе ще излезе голям музикант.
По онова време невръстният Джузепе цапал по клавишите на раздрънкания спинет така отривисто, както детските обувчици цапат в поредната локва! От похвалата навярно усърдието на ученика още повече нараснало, а прекаленото усърдие вреди на инструмента. Наложило се татко Карло да повика от Бусето акордьора Стефано Кавалети. Синьор Кавалети изцяло ремонтирал спинета и накрая помолил малкия музикант да изпълни нещо. Изпълнението прозвучало далеч по-вярно и по-благо от предишните "домашни концерти". Майсторът изръкопляскал, очите на момчето засияли от благодарност. Не по-малко благодарен бил и ханджията, та извадил кесията си да се разплати.

Маестрото на 60 години

Стефано Кавалети отказал обаче. Помолил за лист хартия и написал ето тези думи: "От мен, Стефано Кавалети, бяха поправени тези езичета и перца, както и направих нови педали, които подарих, а също направих безплатно и горните езичета, защото усетих дарованието на младия Джузепе Верди да се учи да свири на този инструмент и това ми е достатъчно, за да се чувствам изцяло възнаграден. Лято господне 1821-о".
Написаното пъхнал под капака на спинета - за спомен.

х     х     х

ЩО ЗА ХАРАКТЕР БИЛ МАЕСТРОТО

личи още от ранните му прояви. Карло Гати в труда си "Верди" (най-точната биография на Маестрото) си е позволил тази характеристика: "Той е добродушен, но раздразнителен и избухлив". Имал е достатъчни основания да каже така. Ето само един случай.
Веднъж по време на участието му в подготовката на литургия в местната черква вместо да стои близо до свещеника, Джузепе се залисвал с клавишите на органа, глух и сляп за всичко останало. По някое време отецът настойчиво поискал Верди да му донесе шишетата с вода и вино и като не ги получил, ядосан, отишъл при хлапака и го изритал по стъпалата на олтара. Втрещен от грубата проява на божия служител, с накърнено честолюбие, малчуганът изкрещял: "Бог ще ти прати гръм! Така да знаеш!"

Верди в старостта

Бог - знайно е - забавя, но не забравя: подир няколко години, по време на лятна буря, гръм улучил черквата на селцето Мадонина дей Прати, съседно на Бусето, където течала тържествена литургия, и убил петима. Сред тях бил и недостойният свещеник...

х     х     х

ВЕЧЕ ОСЕМНАЙСЕТГОДИШЕН

Верди се почувствал отлично подготвен пианист и решил да кандидатства за влизане в Миланската консерватория. Музикалните му наставници в Бусето - Антонио Бареци и Фердинандо Провези, вярвали в изгрева на неговата звезда толкова силно, че сторили всичко необходимо да му осигурят средства за учението. Придружил го Провези и лично го представил на своя стар приятел композитора Алесандро Рола - професор в Ла Скала. Докато младежът демонстрирал своите възможности на пианото, Бареци уредил удобна и сравнително евтина квартира в дома на свой милански приятел. Всичко тръгнало по вода и наставниците от Бусето си заминали. Веднага започнали усложненията обаче.
Уредили прослушване, нещо като приемен изпит, по думите на самия Верди. Целта на прослушването била професорите да установят има ли кандидатът "изключителни заложби". Изпитната комисия била съставена от музикални авторитети в Милано. Верди избрал "Капричио в ла" от нашумелия виртуоз на пианото Анри Херц и започнал уверено. Онова, което зазвучало, галело ухото, но проф. Анджелери втренчил поглед в ръцете на изпълнителя. Питал се: "Кой го е учил така да държи ръцете си - та те изнемогват!" Рола, цигулар преди всичко, не забелязвал нещо нередно в постановката на ръцете. Пиантанида следял с интерес има ли въображение този момък. Склонен бил да приеме, че изпълнението му "излиза извън Херц и намира своя благодатна територия". А това винаги е обещание. Тежката дума се полагала на проф. Анджелери обаче. Той не бил убеден, че кандидатът Джузепе Верди е носител на изключителни "музикални качества" и наложил този извод като заключение на комисията. На кандидата по-удобно било да се съобщи, че е отхвърлен поради неподходящата си възраст и защото е чужденец.
За учебната 1832 г. в Миланската консерватория били приети само петима: Верноки Джузепе, ловджийски рог, Йоти Луиджи, цигулка, Панцини Джузепе, чембало, Пиати Афредо, виолончело и Вали Луиджи, лиричен бас. Днес светът не знае почти нищо за тях.
Недооцененият Верди отначало изпаднал в криза, подготвил си самоубийство дори, но близките му, които го обичали безрезервно (родителите му, Провези, Бареци, любимата му Маргерита Бареци), го спасили. Те вярвали в него, пишели му често, навестявали го в Милано, вдъхновявали го да отстоява своето намерение. Постепенно той възвърнал самочувствието си и като достоен ученик на чудесния музикален педагог Винченцо Лавиня достигнал необходимото майсторство на пианото. Не само това, започнал да твори и свои композиции. След години в консерваторията ще изучават негови произведения и ще благоговеят пред името му. Нещо обичайно в света на изкуствата.

х     х     х

ЛЮБОВТА Е БОЖИЙ ДАР

от който се страда. Тази максима приляга напълно на преживяното от младия Джузепе. На 16 април 1836 г. той се сгодил за Маргерита Бареци - дъщерята на неговия музикален, духовен и житейски наставник Антонио Бареци. Двамата млади се обичали вече от няколко години. Как не, когато Джузепе не излизал от дома на Бареци, а Маргерита не се отделяла от своя учител по музика - най-добрия ученик на татко й!
Май бил меденият им месец, който прекарали в Милано, после се върнали в Бусето и отседнали в подготвената от татко Бареци къща. Щастието им в онези дни и нощи преливало. Вдъхновението владеело младия композитор и той пишел меси, ноктюрни, симфонии, романси, от които, за жалост, почти нищо не е запазено.
Лятото на 1836 г. се оказало благодатно и за очертаване на музикалните му амбиции - той почувствал силно влечение към оперното изкуство. Вече познавал добре произведенията на Росини, Белини, Доницети, трябвало да търси и намери себе си до тези прославени италиански композитори.
Заредили се сиви дни - така характерни за провинциално градче като Бусето. Но нали край него кръжала като работлива пчеличка любимата му съпруга - стараела се да го развлича и успокоява. Ето, известила го, че чака рожба. Дъщеричката нарекли Вирджиния Мария Луиджия. И синът не се забавил, родил се на 11 юли следващата година. Нему дали четири имена: Ичилио Романо Карло Антонио, първите две заради републиканските пристрастия на младия Верди, следващите за гордост на дядовците. Кръщенето, което Антонио Бареци превърнал в необикновено тържество, изразявало очакваната не само от него радост.
Провидението обаче следяло случващото се със завист. Скоро Вирджиния се споминала, едва навършила годинка и четири месеца. Съпружеският им дом от любим се превърнал в омразен, опечалените млади родители напуснали Бусето и отседнали в Милано. Но и в Милано не им провървяло: разболял се Ичилио и в края на октомври 1839 г. починал - и той на годинка и четири месеца. Иди не вярвай в съдбата!
"Отчаянието на младите съпрузи било неизмеримо", пише биографът му Карло Гати, но Маестрото в същото това време репетирал първата своя опера "Оберто" в Ла Скала и трябвало с воля да приглушава болката от поредната голяма своя загуба. Премиерата преминала успешно и в поредицата от нещастия припълзяло и нещо радостно. В същото време импресариото Бартоломео Мерели изглеждал доволен от приходите и предложил на бедния младеж договор за написването и поставянето на още три опери. Неочаквано? По-скоро извоювано.
Хонорарът от "Оберто" се стопил в ежедневните житейски нужди и на Джузепе Верди се наложило да търси пари за наема. Да иска отново от тъста си му се струвало неприлично и един ден измъчената Маргерита събрала златните си накити и ги продала. Покрили само неотложните си задължения обаче. Смъртта на двете им деца, а и недоимъкът, изтощили съпротивителните сили на младата жена и тя се разболяла. Подир седмица мъки Маргерита умряла в ръцете на своя баща, дошъл в Милано да навести чадата си. "Тези нещастия за по-малко от три години - пише биографът му - отчаяха и съкрушиха Верди до степен на отчаяние".
Спасила го музиката. Отначало Верди настоятелно молел завърналия се от Виена Мерели да разтрогнат договора, защото чувствал, че е неспособен повече да създава музика, но импресариото бил непреклонен - трябвало да се издължи въпреки всичко случило му се, да сяда и да пише. Постарал се да убеди младия си приятел в необходимостта от "незаменимото лекарство" - творчеството. Предложил му и няколко сюжета за оперно либрето.
Постепенно Верди се съвзел, наместил тежкия кръст върху крехките си рамене и поел напред. Прочел либретото на Темистокъл Солера, което упоритият Мерели му тикнал в ръцете почти насила, и в съзнанието му зазвучала нежна музика. Наченал да създава шедьовъра "Набуко". (Пуснете запис на хоровата партия, за да почувствате какво може да сътвори мъката!)
Премиерата, състояла се на 9 март 1842 г. в Ла Скала, възпламенила и публика, и критика - одобрението граничело с възхищение. Маестрото следял блестящото изпълнение на певицата Джузепина Стрепони в ролята на Абигайл, но си представял как неговата голяма любов - непрежалимата Маргерита, слуша от небесния двор музиката на своя Верди и ангелските й криле нежно потрепват от вълнение. Бил сигурен, че покойната му съпруга би се гордяла с успеха и сълзи омекотили погледа му. А публиката решила, че Маестрото плаче от радост. В онзи момент той се почувствал излекуван от болестта на тежките загуби.
Не съвсем. Още дълго сънищата му ще посещават любимите му същества, отнети така рано от смъртта. При всяка среща с Антонио Бареци Джузепе ще вижда в очите му чистия поглед на Маргерита, но и ще го смущава студенината, промъкнала се ненадейно и сякаш необратимо в отношенията им. Да, Антонио вече знаел (от мълвата, разбира се) за породилата се интимност между зет му и певицата Джузепина Стрепони и изпитвал затруднение да я приеме безпристрастно. Антонио искрено се радвал на поредицата успешни музикални прояви на своя зет, но му било трудно  да приеме, че сега друга жъне посаденото от неговата Маргерита в онези тежки за младото семейство дни.
Наложило се Верди да се обясни писмено с тъста си, да изрази неподправено своята трайна привързаност към Бареци и Бусето, за да възвърне свежестта на една силна обич. Допринесла и Джузепина Стрепони, която още на първата среща с благодетеля на Верди го приела толкова сърдечно, че успяла да спечели уважението му. Подир този ден се подновили и взаимните посещения с топли и откровени разговори, от които татко Бареци се убедил, че може да чувства приятелката на своя Верди като необходима част от неговото бъдеще. И не сбъркал - Маестрото скоро узаконил връзката си със Стрепони и така си осигурил високо интелигентна и отзивчива помощница, надарена с верен музикален усет, а и предана другарка в живота. До края на дните си Антонио Бареци знаел, че неговият зет подир силните страдания от ранната кончина на първата му съпруга и децата им най-сетне е ощастливен от съдбата. Още едно доказателство, че истинската любов винаги е градивна.

х     х     х

А сега накратко

КАК ПИЕСАТА НА ЮГО "КРАЛЯТ СЕ ЗАБАВЛЯВА" СЕ ПРЕВРЪЩА В ОПЕРАТА "РИГОЛЕТО"

на Верди.
През пролетта на 1851 г. Верди сключил договор с ръководителя на венецианския театър "Ла Фениче" Марцари да постави своя нова опера по нашумялата пиеса на Виктор Юго "Кралят се забавлява". Верди знаел защо авторът й приживе е видял само едно представление на пиесата си, свалена от сцена още през далечната 1832 г. - най-вече защото в постъпките на главното действащо лице Юго визирал произвола на развратния крал Франсоа Първи. Верди харесал сюжета и поръчал на поета Франческо Пиаве да напише либрето, а той се заел с нотите и с вдъхновение за няколко седмици преполовил работата, когато пристигнало съобщение... за забрана. Австрийската цензура видяла в текста на либретото пошлост, безбожие и главното - обида за кралските особи.
Генералният директор на Обществения ред Карло Мартело обаче уважавал твърде много Маестрото и предложил да уреди проблема, ако либретистът и композиторът се съгласят на няколко задължителни промени: името, санът и званието на главното действащо лице да бъде такова, че да не напомня за никоя кралска, царска и т.н. особа, да се премахне сцената на проклятието, образът на развратника да не се приписва на каквато и да е високопоставена личност - било историческа, било съвременна, да бъде подменен грозният и уродлив шут Трибуле с привлекателен персонаж...
Болният Верди се хванал за главата, удивен от простодушието Мартелово - нали ако спази всичките му препоръки, ще унищожи драмата в текста. Така ще я осакати, че никоя музика не би могла да я спаси. Най-сетне, след дълги преговори, успял да получи съгласието му!
Верди можел да си отдъхне. Какво да бъде заглавието на операта обаче? "Кралят се забавлява" - в никакъв случай. "Проклятието" пък засягало богобоязливите. "Вандомският херцог" можело да се изтълкува като подигравка с всеки могъщ господар. Не е ли по-удачно да "почетат с вниманието си" придворния шут? Трибуле, Трибулето. А защо не Риголето, та да напомня за френската дума rigolo - смешник.
И когато разрешението на цензорите станало факт, Верди се заел да довърши композицията. Операта била поставена в "Ла Фениче" талантливо и пожънала огромен успех. И публиката, и критиката, а и цензорите, смятали, че "Риголето" обогатява италианския музикален театър с образец, какъвто не бил виждан дотогава.

*   *   *

СТАРОСТТА ОТНЕМА РАДОСТИТЕ

на човека, но и желанието му да твори. Верди бил на 65 години, когато усетил, че има всичко, към което се е стремил: умна съпруга, няколко имения с хиляди акра земя (мечтата на селянина в онези времена!), двадесетина успешни опери, поставени както той е желал; ползвал се с уважението на най-популярните личности в Европа, включително и короновани особи, имал изобилие от почитатели не само в Италия, имал приятели, някои от които верни, радвал се на прилично за възрастта си здраве. Какво повече! Е, въртели се в главата му две-три неосъществени творчески идеи - нещо обичайно за артиста, но подир триумфа на "Дон Карлос" и "Аида" какво повече да иска!
Добре, но докато човек е жив, винаги има какво да желае. Особено, когато го притискат упорити хора като Ариго Бойто. Написал либрето по драмата на Шекспир "Отело", той разбрал, че няма сили да композира музиката и предложил това да свърши Маестрото. Само Верди можел да се домогне до гения на Шекспир, смятал той.
Верди склонил да прочете либретото му. Имал няколко дребни забележки, но похвалил труда на своя колега. Одобрил текста, обаче отхвърлил предложението. Никаква музика - предстояла му толкова селска работа! Нали се бил заел да строи старчески дом за музиканти и болница за своите земляци. Идвал гроздобер и Верди подготвял едно-друго за "тази сладка работа". Да, де, но в съзнанието му заседнала една уж нищо и никаква музикална фраза, породена от образа на проклетия Яго - звучала му като камбанка, подканяща го за творчество.
"Яго" - така бил озаглавил текста си Бойто, удрял от време на време камбанката, ала Маестрото го прогонвал. Така месеци наред, така цели две години. Бойто не го оставял на мира обаче: Маестро, това ще бъде нещо изключително, припявал при всяка тяхна среща либретистът. И Маестрото склонил. Започнал да пише музиката по отделните сцени, но не бързал - пишел бавно и с прекъсвания, по време на които строял дома и болницата, събирал реколти, срещал се с още живите си приятели, защото повечето от тях си отивали един подир друг.
Винаги акуратната Пепина Стрепони го подкрепяла в изпълнението на неговите желания, а когато чувствала, че е излишна, незабелязано се скривала. Ала каквото и да правела, не забравяла да постави листа с написаното по "Яго" на работната маса. Подсещала Маестрото. И той се връщал при Шекспир, за да изтръгне от себе си още музика. Писал тази нова опера на глътки, както никога дотогава, писал я цели шест години. Писал и тероризирал своя приятел либретиста: трябвало Ариго да нанася още много пъти текстови поправки, та драмата да зазвучи като мелодия, излята на един дъх.
И през есента на 1886 г. либретото "Яго" се превърнало в операта "Отело", чиято премиера се състояла на 5 февруари 1887 г. в Миланската Ла Скала и пожънала зашеметяващ успех. Тогава 74-годишният Верди се убедил, че е успял да отложи старостта. Така трябва да е било, щом по-късно, вече осемдесетгодишен, сътворил комичната опера "Фалстаф", ознаменувала небивал триумф.
Още звучат като ехо думите на Джузепина Стрепони, изречени с трепет след премиерата:
- Бива си го още моят Верди!
Да, тя го е боготворяла до последния си час, а когато разбрала, че напуска живота, оставила го в ръцете на по-младата от нея обожателка на Маестрото - Тереза Щолц, жената, която го е обичала не по-малко от нея.
"Великият старец" можел да е доволен от постигнатото: извървял е дълъг и ползотворен житейски и творчески път през тези близо 88 години, преминал е почти целия свой век и влязъл в новия. Издъхва на 27 януари 1901 г., приживе признат, обичан, обожаван дори. Какво рядко щастие за творец!