По пътя към мечтата за "Пурпурно небе"

Замисляли ли сте се някога колко дълъг и трънлив може да бъде пътят към осъществяването на една съкровена мечта? И какво стои зад привидно лесния живот на наши сънародници, потърсили реализация в чужбина? Докато някои наистина ще се опитат да разсъждават по тези или подобни въпроси, други ще обърнат поглед към други светове или по-близки до тях теми. Нека обаче истинската история на една млада българска авторка, чийто дебютен роман "Пурпурно небе" излезе тази година, ни направи поне малко съпричастни към нейните копнежи и перипетии, през които е минала далеч от родината си.

Росица Трифонова е родена на 22 юли 1982 година в Хасково. Завършва средното си образование в Природо-математическа гимназия "Акад. Боян Петканчин" в родния си град и само година след дипломирането си, през 2002-ра, заминава, за да продължи образованието си в Германия.

През 2009 г. завършва университета в град Пасау, специалност италианска филология и психология. По време на следването си, за да се издържа, работи като сервитьорка. След дипломирането си се премества в Мюнхен, където живее и днес. Започва работа на рецепцията на хотел. Търси и допълнително препитание като устен 

преводач в полицията

и съда. През лятото на 2016 година започва работа като социален работник в миграционно бюро за бездомни европейски имигранти. От 2018 година към настоящия момент е личен консултант и треньор в учебен център към агенцията по заетостта. Има доста разнообразни хобита: танци, рисуване на стъкло, плуване, разходки сред природата. Богатата ѝ и пъстра биография, както и стеченията на събитията в живота й, дават много голямо поле за различни творчески изяви.

Дали затова е решила да се занимава и с писане? "От дете обичам да чета и пиша разни неща. Съчиненията и есетата бяха едни от любимите ми занимания в училище. Имам много наситен вътрешен свят, които желае да намери отклик във външния. И тъй като обичам да работя с езика, избрах него като изразно средство", споделя писателката. И все пак вдъхновението за цял роман я връхлита преди няколко години... докато работела в хотел. "Вечерните смени бяха много

монотонни и скучни

и започнах да пиша разни текстове, за да запълня времето си с някакво смислено и интелектуално занимание. След няколко месеца напуснах работата в хотела, но реших, че ще дам живот на започнатата история. И така, след още няколко месеца, се роди първата версия на "Пурпурно небе", открехва малко вратата към кухнята на идеите си авторката. Обяснява и защо именно роман, а не сборник с разкази, както правят повечето млади писатели днес: "В романа героите и историята живеят по-дълго. Моето предпочитано четиво, по принцип, са романите. Може би защото не успявам да кажа най-важното в един разказ, създавам роман."

Как мислите? Дали човек с толкова 

неспокоен дух

би могъл да се посвети само на една дейност оттук нататък, било то и писане? "Не!", категорична е Роси Трифонова. И добавя: "Обичам писането, но също така обичам и другите дейности, с които финансирам живота си (треньор и коуч за професионално и личностно развитие, както и преводач). Не съм човек, който би посветил живота си само на едно нещо. Бързо ми омръзва. Аз обичам разнообразието." Но не отрича, че писането ѝ дава свободата да създаде един мечтан и 

желан свят

до който първоначално само тя има достъп. В него може да бъде себе си и да прекарва времето си с желани персонажи. И това я променя. "Създава също и едно поле за промяна на собствената ми личност, тъй като, мислейки и фантазирайки, мозъкът изживява ситуацията и по този начин мога да развивам определени качества от себе си." Но, както всяко нещо, и писането си има плюсове и минуси. Не отрича, че то ѝ дава много, но ѝ отнема от времето за социализация с хора от външния свят.

Младата дама е от многото наши сънародници, избрали да живеят в чужбина. "Когато заминах, желаех само свобода и по-добро бъдеще. Неща, които България тогава не ми предлагаше. Много от моите съученици тогава напуснаха страната и за мен беше нещо съвсем нормално тогава."

А какъв съвет би дала на хората, които искат да публикуват свои произведения, но не им стига смелост? "Да пробват. След третия отказ

спира да боли

В Брюксел на представянето ме попитаха дали ме е било срам, че съм се отворила и съм публикувала вътрешния си свят в книга. В този момент се замислих, че това е една емоция, която може би изпитва всеки дебютиращ автор. Трябва да се справят с негативните емоции като срам, страх и прочее. Да затворят очи и да направят първата крачка. Другото тръгва само." Защото литературата е "необходимост, спасение, терапия, живот..."

Откъс от книгата

...Двамата стояха в мрака и се усмихваха един на друг, докато неспокойните мисли препускаха през главите им. Въпреки товара, който всеки от тях носеше вътре в себе си и криеше яростно от света, външният им вид беше прилежен, спретнат до педантичност, ярко контрастиращ с накъсаните им, препускащи души. Тя носеше масленозелена есенна рокля, падаща свободно и стигаща до коляното, комбинирана с плътен черен чорапогащник, черни кожени боти до глезените и лек есенен шлифер върху роклята. Мъжът беше облечен с черен панталон и стилен бежов пуловер, от който се подаваше яката на риза. Коженото си спортно яке държеше небрежно преметнато на лявата ръка.

Жената подаде ръката си за поздрав и погледна косо мъжа с тъмните си очи, сякаш го изучаваше. Или поне на него така му се струваше. Той се усмихна и стисна ръката ѝ в отговор. Очите им се преплетоха и започнаха лека игра за надмощие, съчетана с взаимно изучаване, която продължи няколко секунди. Устните на жената се разтегнаха в широка усмивка и погледът ѝ омекна, след което тя пусна ръката му. В момента се нуждаеше от него и не можеше да си позволи да обърка нещата заради глупавия си стремеж за контрол.

- Благодаря ви, че намерихте време да дойдете, докторе! - каза тя с равен глас и му отправи поглед, в който блесна искра на признателност.

Тръгнаха по алеята, осеяна с окапали есенни листа. Двама чужденци - една българка и един аржентинец, намерили място и реализация в един от най-красивите градове на Германия - Мюнхен. Имаха достатъчно житейски опит, за да почувстват, че тази вечерна среща ще внесе поредната промяна в живота и на двамата. Беше им останало и достатъчно младежко любопитство, за да рискуват и с едно ново преживяване.

Рея Христова беше на трийсет и четири години, заемаща длъжността "Управител резервации и рецепция" в хотел "Мариенхоф". Гостите се радваха на неконвенционалните ѝ методи на работа и неподправеното гостоприемство, с което биваха посрещнати. Искреният и нетърпелив характер на Рея трудно можеше да бъде приведен под контрол. Емоциите се преплитаха и намираха израз понякога в бурен и невъздържан смях, друг път в хапливи забележки или в прибързано раздразнение. Заради непредсказуемия си характер тя се разбираше добре с малка част от колегите си, а останалите изпитваха смесени чувства към странната ѝ особа. В работата обаче винаги се стараеше всичко да върви бързо и гладко.

На двайсетгодишна възраст беше решила, че слабите възможности на родната ѝ България и тежката корупция, разяждаща държавната администрация, в това число и висшите учебни заведения, не ѝ предлагат кой знае какъв шанс да се развие в личен, професионален или в какъвто и да било друг аспект. Решаващият тласък дойде от факта, че дъщерите и синовете на новоизлюпените след падането на комунистическия режим богаташи се радваха на повече престиж и уважение от истински жадните за знание интелигентни млади хора, произхождащи от нетолкова заможни семейства.

Започна да се оглежда за други възможности. Погледът ѝ бе насочен към светлата и справедлива в нейните представи Германия, където всички студенти се радваха на еднакви права. Това беше държавата, която даваше възможност на един млад, с ограничени финансови средства човек да работи почасово, за да успее да си плаща квартирата, храната и все пак да му остава нещичко, за да изпие една бира с приятели. Там тя виждаше реализацията на своите мечти.

След като стъпи на така мечтаната немска земя, Рея разбра колко наивни и нереалистични са били представите ѝ относно новия ѝ "дом", ако изобщо можеше да нарече по този свят начин хладната и в прекия, и в преносния смисъл на думата страна. Трудностите с намирането на жилище на поносима цена в началото, отказите при търсенето на работа в момента, в който чуеха, че е чужденка, снизходителните погледи на останалите, когато питаше за посоката със силния си източноевропейски акцент - всичко това я нараняваше по начин, който ѝ се струваше особено жесток. Подобно държание беше за нея един вид "шокова терапия", както тя обичаше да нарича по-късно този период от живота си. Това я накара да стисне зъби и да види докъде ще успее да стигне...