Писмо от някогашния съученик

Найден Вълчев

Нямам твоите думи, от тогава го знам,

но ти пиша сега, срещу Нова година,

че в милионния град пак съм сам,

а половината от живота ми тук мина.

Моят Кьолн е удавен във сива мъгла,

катедралата Кьолнска се губи в небето,

пък при мен, като в стара картина е дошла

Света София. И на гроба на Вазов свещичка свети.

Звучи тъжно, сантиментално е даже,

но така е и не мога да не ти го кажа.

Инак, както при певеца, всичко ми е наред.

Тук няма време за маене - как си, къде си:

влизам през пропуска в осем без пет

и излизам в седемнайсет и десет.

Като метрото съм точен. Притъмнелият час,

магазинът, квартирата, на коленете - одеало,

микровълновата печка, чая и далечният глас

от грамофона с онова облаче ле бяло.

Пак стана тъжно, като по-горе,

но така е. И как да не го повторя.

Пред голямото огледало се спрях сутринта.

Това пък защо ти го разправям?

Разперих ръце и силуетът ми се очерта

като кръст... Ама че дива представа!

Но нали - сам човек, срещу северен глух калкан.

Има и други, разбира се, бройка отбрани...

Аз съм към друг параграф закован

и бих казал, че тъй е със всеки изгнанник.

Натъжих те. Но снех за миг самотата си огромна.

Поздрав на Плевенска мъжка. Ако ме помни.

               И прегръдка от мен.

                                Асен.