Пейката

Иван Й. Иванов - ИВАНИЧ е завършил СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Философия". Издал е книгите: "Щури разкази" (2005),"Каре аса" (2006), "Нежна илюзия" (2008) и "Звънящи дъждове" (2010). Член е на Съюза на българските писатели.


Прохладно майско утро. Станали сме рано и с моя приятел Саша, на когото гостувам в родния му Гарбатов (старинно пет-шест-хилядно градче на около петстотин километра североизточно от Москва), подрязваме дръвчетата във вишневата градина. Опитвам се да му покажа как се прави това, нали съм роден в овощарски край на България, но той упорито подрязва, както го е правил години наред и вишните винаги са давали плод.
Чувам зад гърба си хлопването на дворната врата и накуцващата походка на баща му.
- Иванич - проехтя командирския му глас, - днес не трябва да се работи - празник е!
- Чест и почитания, Михаил Михайлович - спирам да режа, обръщам се и леко се покланям.
- Нека Саша работи, той си е атеист и не признава църковните празници. Остави триона! Искам да ти покажа нещо.
- Стига с тази твоя глупава пейка - реагира Саша. - Човекът ни е дошъл на гости, а ти ще го разкарваш чак дотам.
- Ти нищо не разбираш от красота - сякаш не си мой син. Виж, Иванич е друго нещо - веднага си личи. Хайде, идвай, че път ни чака - обърна се и тръгна.
Погледнах въпросително към приятеля си.
- Върви! Щом си е наумил нещо... - махна с ръка. - Аз ще поработя, а после ще дойда с велосипеда.
Михаил Михайлович ми подаде войнишка торба, смотолеви, че в нея е турил малко вода и хляб - можело да ожаднеем. Метнах торбата на рамо, стори ми се, че множко вода е взел, но замълчах и тръгнах подире му.
Когато излязохме от града, улицата изведнъж премина в коларски път, който лъкатушеше между засетите с есенници зелени поля и някъде далеч напред се сливаше с тъмната тънка ивица на гората. Слънцето се бе издигнало и припичаше приятно. Полъхваше лек ветрец. Миришеше на пролет.
Пътят скоро свърши и вече крачехме по тясна пътека. Минаваше почти час, откакто бяхме тръгнали, а старецът не изпитваше никаква умора. Вървеше все така изправен, с твърда крачка, дори ми се стори, че не накуцва, а бастуна размахваше като диригентска палка. През цялото време ми разказваше какви ли не местни легенди, предавани от поколение на поколение, и така неусетно стигнахме до малка височинка пред нас, на която се виждаше грубо одялана пейка, а от двете й страни се извисяваха белите стволове на млади брези.
 - Седни да се поотпуснем малко. Дай ми торбата!
Подадох му торбата и се тръснах на пейката с удоволствие - бях се уморил от дългия път. Извадих кърпичка, избърсах потта от челото си, което предизвика иронична усмивка на лицето на домакина, и погледнах напред.
На три-четири метра от пейката пътеката се спускаше рязко надолу и започваше да криволичи като змия, докато стигне до голяма поляна. Тясна жълтеникава пясъчна ивица разделяше тревата от водното огледало на река Ока, която тук правеше завой и се виждаше само като огромна дъга, чиито краища потъваха зад гората. Времето бе тихо и в спокойната вода се отразяваше синьото майско небе, изпъстрено тук-там с бели кълбести облаци. Зад реката беше равно като тепсия и от брега, чак додето стига поглед, се виждаше зеленото море на великата и тайнствена тайга. Замрях. Дълбоко в душата ми се прокрадна съжаление, че не съм художник, да увековеча тази чудна картина. Да бях се сетил поне за фотоапарат.
Някъде долу зад дърветата отдясно се чу засилващо се боботене на двигатели и не след дълго се появи влекач, който тласкаше пред себе си нагоре по реката голям шлеп. На палубата бе опънато въже и една жена, повдигайки се на пръсти, простираше пране. И без това късата й рокличка се повдигаше и откриваше стройни крака. Красиво... Толкова ли се обичат, че не могат един без друг? Дали му е съпруга или любовница?... Не, по-скоро съпруга. Капитанът я беше взел със себе си, а казват, че жена на борда носи нещастие. Може би си нямат дом и си живеят там? Сигурно е интересно. Е, поне в началото. Защото женската душа едва ли ще издържи дълго...
- Иванич, падаш ли си по жените? - извади ме от унеса Михаил Михайлович.
- Приличам ли ти на човек, който си пада по мъжете?
- Не, не! Не исках да кажа това. Ето моя Саша например, влюбил се е в своята Вера и не вижда каква красота се върти около него.
Погледнах изненадано към него, а после сведох поглед към пейката. Кога беше успял, не зная. Между нас на бяла покривка бяха наредени: бутилка "Столичная", кисели краставички, на тънко нарязана розова сланинка и два "стакана", пълни "до отказ".
- Е, какво не ти харесва?
- Михаил Михайлович, та ти си вълшебник! Кога успя да наредиш всичко това?
- Докато ти се любуваше на руската природа - рече и вдигна "стакана". - Е, за красотата!
Взех чашата пред мен, чукнахме се, той ухна, задържа за момент дишането, спусна водката докрай, помириса ръкава си и бързо захапа краставичка. Последвах примера му, зер биваше ли да излагам българите, но очите ми изскочиха, макар че вече имах известен опит с руския маниер на пиене.
- Когато започна войната - заговори той, без да обръща внимание на моите мъки, - както и много други, се записах доброволец. Постоянно ни говореха колко сме силни и колко бързо ще се справим с всеки враг, който ни нападне. Всички бяхме убедени, че за няколко седмици ще смачкаме немците и ще се върнем у дома като победители. Но не излезе така - тези няколко седмици се превърнаха в години страдания и милиони жертви. Всичко това го знаеш. Аз за друго... Раниха ме още втория месец. Лежах по разни лазарети, лекуваха ме колкото можеха и знаеха военните доктори и накрая решиха, че не съм годен за военна служба. Явявам се в комисариата, за да ме отчислят, а от там ме пращат при районния секретар на партията - искал да ме види. Отивам в райкома. Човекът веднага ме прие: "Така и така, казва, във вашия колхоз работите никак не вървят, ето защо те назначаваме за председател на колхоза. Заповедта ще получиш от секретарката. Ако има нещо, звънни, идвай..." И с потупване по рамото ме изпрати до вратата. Изведнъж от редник се оказах ръководител на повече от хиляда души. Всички мъже, които можеха да носят пушка, бяха на война. В градчето имаше само старци, жени и деца. Полека-лека се окопитих. Назначих знаещи и можещи жени на възловите места и работата потръгна. Пуста й война! Пак се отклоних... Работата си е работа, а животът си иска своето. Бях като петел сред безброй кокошки. Виждах как жените, щом ме зърнеха, започваха да оправят прическите си, поопъваха басмените си роклички, разкопчаваха по някое горно копче на блузките, изпиваха ме с погледи. Такива едни красиви, млади, напращели и жадни за мъжки ласки. Не! Ти не мисли, че не обичах своята Дуня, обичах я и сега си я обичам, но съблазън, братко... Е, Иванич, какво чакаш - наливай!... Вот так! Ну, за дружбу!
И повторихме вече познатото ни упражнение. Този път го понесох по-добре и тъкмо си помислих, че не съм се изложил, когато чух да казва:
- Виж там в торбата, трябва да има още една. Аха, отвори я! Слушай, а защо се отнасяме така официално един към друг? Ние вече изпихме една бутилка заедно - предлагам да те наричам Ваня, а ти мен чичо Миша. Хубаво е, че си съгласен. Та, бях ти заразказвал... Ей богу, не издържах. Първо ме прелъсти Люба, дето живее срещу нас. Ти не я гледай каква е сега. Тогава беше красавица - очите й сини, сини, косата - зряла пшеница, сплетена до кръста, гърдите й - дар божий, а кожата - бяла, бяла като мляко... У тях не може, там са старците, детето. Пък, честно казано, ме беше и страх. Ако разбере секретарят на райкома, можеше задълго да отида някъде, където птичките не пеят. Тогава й казах да дойде тук, на това място, привечер. Така се започна. Тя идваше пешком, а на връщане я оставях близо до града със служебния си мотоциклет. Слизахме долу, къпехме се в реката, а после, после... Така продължи до есента. Следващото лято съвсем му изпуснах края.
- А леля Дуня? - вметнах.
- Дълго ме търпя, пък една вечер се прибирам и гледам два куфара на двора, а вратата залостена отвътре. Обикалям около къщата, чукам по прозорците - пълна тишина. Тогава ме видя една съседка Оля. Сама жена, мъжът й отдавна се бе запилял някъде. Казва ми: "Михаил Михайлович, какво става, защо обикаляш около дома си и чукаш по прозорците? Бива ли така? Хората ще видят и цялото градче ще гръмне - изгонили председателя от дома му. Я дай куфарите! Тази вечер ще преспиш у нас, а пък аз утре ще поговоря с твоята по женски!" Прелъга ме да отида у тях, разбираш ли, нагости ме, сложи бутилка "самогон", после ме прелъсти. Хареса ми и останах при нея. Дали е говорила или не, но след седмица моята идва цялата настръхнала и ми заявява, че ако до половин час не си събера нещата и не се върна у дома, ще напише такива неща за мен до НКВД, че ще изгния в Сибир. И кротнах вкъщи... А тази пейка направих, когато станах пенсионер. Исках да оставя нещо на хората - като дойдат дотук, да си починат и да се порадват на тази красота. Коловете и дъските сам съм ги дялал, връзвал на велосипеда и бутал дотук. Сам съм копал дупките, сам съм ковал дъските - напоих ги с безир и ги боядисах, за да изтраят повечко. И брезичките сам посадих... Кой знае, когато си отида от този свят, ще я поддържа ли някой или не. Но това не е важно! Важното е това, че ето ти например с такова възхищение гледаше всичко наоколо, че на мен и това ми стига. Жалко, че ми остава много малко време да се радвам на тази красота - за съжаление природата е вечна, а хората преходни. И друго е важно, че и след мен хората ще дойдат, ще поседнат и ще кажат: "Днес ходихме и поседяхме на пейката на Михаил Михайлович. Бог да го прости"... Това е всичко! Имах нужда да споделя с някого, а то излезе като изповед.
Погледнах този посивял мъж, воювал с немците, раняван, получил орден "За храброст", толкова години председател, направил много нещо за родния си край, а се гордееше с една обикновена, грубо одялана и, както казва синът му, "глупава" пейка. А дали е груба и обикновена? Човекът е вложил цялата си душа в нея.
- Ваня, ти какво се замисли? Наливай!
- Ще налея, чичо Миша!... Е, за теб и красотата на земния живот!
- За красотата! Прави и до дъно!
- ?!!!
И се започна една...