Пегас се смее на глас

Пенчо КОВАЧЕВ е роден на 8 февруари 1954 г. в Белоградчик. Завършил е журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е във вестниците "Поглед","Трудово дело"(зам.главен редактор "Стандарт" (зам.главен редактор), "Новинар", "Кеш" (главен редактор), списание "Св.Валентин"(главен редактор) и "24 часа"-коментатор. Бил е директор на новините в БНТ.
Автор е на книгите "50 златни български филма" (2009),"25 български филма зад кадър "(2009), "Приключението кино - моя съдба. Творческа биография на режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева." (2007), "Цигански късмет"- сборник разкази (2009), "BG смърти и тайни" (2010), а сега и на "Пегас се смее на глас".

На книжния пазар се появи новата книга на писателя Пенчо Ковачев - "Пегас се смее на глас". Борислав Геронтиев я определя като "фолклор, сътворен не от митове, предания и легенди, а от действителни случки с действителни лица." А лицата са на едни от най-популярните хора в България -  наши писатели и поети, журналисти и артисти от недалечното минало; някои от които живи и здрави, читави до ден днешен - вече на почтена (или почетна) възраст. Все едно. Ако те си спомнят въпросните случки, могат да разкажат и други.


* * *

1978 г. Първа среща на младите български журналисти. Реч при закриването й държи Веселин Йосифов:
- Народната мъдрост предупреждава, че мома, която се бои от щипане, да не се хваща на хорото. Предупреждавам ви, че на журналистическото хоро има не само щипане, но и консултации в акушерогинекологични кабинети...

* * *

Радакцията на в. "Стършел" се помещава в къща на ул. "Добруджа", близо до руския клуб "Крим". На горния етаж на къщата живее Тодор Павлов, член на Политбюро на ЦК на БКП и главен партиен идеолог. Често вечер, дори и неподпийнали, радaкторите във вестника начело с главния редактор Димитър Чавдаров-Челкаш и заместника му Петър Незнакомов запяват измислената от тях частушка:
Тихо, тихо, хей, другари,
бачо Тодор ще товари
кака Гана под юргана.
Трябва тишина...


* * *

Мъж носи епиграми във в. "Пардон", където редакторът Рашко Стойков внимателно ги чете и накрая казва, че не върви те да бъдат подписани с името Христо Ботев.
- Ама аз така се казвам, реагира авторът.
- Добре, но нали знаете кой е Ботев, какво е Ботев за българите... И сега името му се кипри под някакви епиграми. Несериозно е. Това фамилното ви име ли е?
- Да.
- Ами подпишете ги с бащиното, какво толкова - продължава Рашко Стойков.
- Какво е то?
- Стоичков. Казвам се Христо Стоичков Ботев.


* * *

Елисавета Багряна е на почивната станция на писателите край Варна. Върви тя по коридора и среща момиченце, което любезно я поздравява:
- Добър ден.
- Добър ден, миличка - отговоря поетесата. - Как се казваш?
- Пламена. А вие?
- Аз съм Багряна.
- Не е вярно, Багряна е книга.


* * *

Върви теоретична писателска конференция. Поетът Николай Зидаров развива теорията си, че времето на езоповския език е отминало. Той бил подходящ за времето на борбата, но сега при свободата на социализма, трябвало да бъде ясен.
Христо Радевски го репликира:
- Значи, сега вече аз не мога да кажа, че магарето е направило това и това, а трябва да кажа, че Николай Зидаров е направил това и това.

* * *

Любомир Левчев и Петер Юхас сядат около масата в дома на Левчев срещу Докторската градина. Любо взема едно томче от натрупаните край стената книги и го надписва: "На Петер Юхас с приятелство и обич".
Към полунощ, вече добре почерпени, Левчев взема още един екземпляр и го надписва по същия начин. "Любо, вече ми даде една тази вечер!", казва Юхас. Без да се смути, Левчев вписва към посвещението думата "отново" и всичко идва на мястото си: "На Петер Юхас отново с приятелство и обич".


* * *

Александър Миланов и Васил Сотиров искат да влязат в писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5. И двамата са поети и преводачи, но не са членове на СБП. Както и трябва да се очаква, портиерът застава твърдо пред двамата:   
    - Пропуски?     
    - Братче, остави ме - кротко му казва Миланов - животът ми е низ от пропуски.

* * *

Радой Ралин е известен с прословутия си страх да не настине от течение. По време на една от почивките му в Хисаря всички в станцията се събират в залата на дома, за да гледат поредната серия на "На всеки километър". В залата е топло и задушно, въпреки че са отворени и вратата, и прозорецът.
Радой Ралин постоянно се оплаква, че отнякъде му духа. За да има мир, затварят вратата. "От прозореца духа", продължава поетът. Затварят и прозореца. И когато всички се смълчават, вперили поглед в малкия екран, се чува гласът на Радой:
- От пода духа!


* * *

Някъде през трийсете години на 20-ия век група писатели гостуват в Ловеч. На гарата ги очакват файтони. Във всеки файтон сяда писател и до всеки писател сяда момиче.
В по-нови времена Ламар разказва, как докато пътуват, той попитал момичето до него:
- Какво работи госпожицата?
- Курва съм, господине - отговарила госпожицата.
"Какви достолепни времена бяха", завършва Ламар мемоара си.


* * *

В началото на 50-те години поетът Младен Исаев е на житейски кръстопът: развежда се със съпругата си Мария, защото е силно влюбен в младата поетеса Людмила Ковачева. И изведнъж се появява никому неизвестната девойка Елена Всеволодова Чуйкова, която заявява, че е бременна от големия пролетарски поет. Но не иска да разваля семейството му, молбата й е само той да даде името си на бъдещето дете.
Отначало Младен Исаев категорично отрича да е забременил девойката, казва, че се запознали на негов поетичен рецитал, но той само се ръкувал с нея.
По този повод Божидар Божилов обяснявал по творческите клубове:
- Ето защо човек винаги трябва да се ръкува с ръкавица...


* * *

Литературен десант на група писатели във Варненско. Кореспондентът на в. "Литературен фронт" изпраща информация, в която пише: "Свои стихове прочете и два пъти героят на социлистическия труд Младен Исаев!" На другия ден съобщава, че групата писатели и поети направили разходка с кораб. И отбелязва специално: "На кораба се качи два пъти героят на социалистическия труд Младен Исаев".

* * *

Борислав Геронтиев бърза за събрание на СБП. На площад "Славейков" среща Ангел Тодоров и го пита няма ли да дойде на събранието:
- Аз ходя на събрание само ако съм поканен в президиума и ако след събранието има банкет - отговаря старият поет.

* * *

Веднъж Ангел Тодоров застава до масата на Иван Пейчев в ресторанта на писателите, слага ръка на рамото му и казва:
- Иване, спри да пиеш и започни да пишеш.
Заклетият бохем се изправя бавно и отговаря:
- Бай Ангеле, спри да пишеш и започни да пиеш...

* * *

Гео Крънзов прекарва в писателската станция цяло лято - от юни до септември. През по-голямата част от времето играе шах и табла. Най му е кеф да играе табла с Тончо Жечев, макар че винаги губи. След поредната загуба Тончо Жечев му казва:
- Гео, няма да играя повече с тебе, докато не научиш таблата.
- Аз съм почнал да играя шах и табла, още когато ти не си бил роден - засяга се Гео Крънзов.
И започва да разказва как през 1923 г. (Тончо Жечев е роден през 1929-а) е определен да съобщи в родния си град Лясковец, че е обявено първото в света антифашистко въоръжено въстание. Вестта за въстанието го заварва да играе шах в едно от лясковските кафенета. Отбелязва кой е на ход, отива да обади на когото трябва, че антифашисткото въстание е обявено, връща се в кафенето и продължава да играе шах.

* * *

Иван Аржентински е избран за партиен секретар на СБП. Един ден той организира в съюзния салон среща на писатели с министъра на вътрешните работи. Присъстващите очакват той да им говори нещо на социално-криминални теми, но министърът ги просвещава единствено за коварството на идеологическата диверсия на външните врагове на държавата. След края на сказката простодушният Аржентински оббощава:
- Другари, чухте словото на другаря министър за борбата срещу буржоазната диверсия. Сега ние трябва да се поставим на разположение не само на другария министър, но и на неговите органи!


* * *

Йордан Радичков, синът му Димитър, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров и Дончо Цончев са на лов в Михайловград, днес Монтана. Вечерта решават да отидат на бар, тогава единствен в града. Всички са с ловни дрехи и ботуши и портиерът на бара ги спира: "Тук може да се влезе само с костюм и вратовръзка!"
Започват да му обясняват, че са писатели, че са дошли от София на лов... Портиерът е непреклонен. Дико Фучеджиев вади картата си на народен представител: "Аз съм депутат и не можете да ме спрете!" Портиерът пуска само него. Тогава Дончо Цончев вади от джоба си немски лепенки анкерпласт. С целофан, лъскави, още непознати в България. Слага си лепенка на ръката и я показва на портиера:
- Аз съм анкерпласт. Тия са с мене!
Портиерът козирува и цялата група влиза.

* * *

Група писатели заминават в Куба на фестивал. В последния момент обаче Янко Станоев отпада от списъка. Той влиза гневен в кабинета на председателя на СБП и крещи:
- Браво бе, другарю Джагаров? Куба - си, Янко - но!
(Тогава много популярен беше лозунгът: "Куба - си, янки - но!")
В последна сметка Станоев заминава с групата, но понеже има страхотна аерофобия, през целия път я бори с пиене, седейки на пода на самолета. Стюардеса го пита защо седи там, а той отговаря:
- За да съм по-близо до земята!

* * *

Божидар Божилов много обичал да погажда номера на колегите си. Веднъж е на специализация в Берлин. От посолството ни научава, че писателят Гьончо Белев е в града на връщане от САЩ. Вдига телефона в хотелската му стая и пита:
- Господин Белев?
- Да.
- Вие пътувате от Америка?
- Да.
- И в самолета седяхте до шефа?
- До кой шеф?
- Е, не сте стояли прав, седели сте!
- Да.
- Седели сте до шефа.
- Да, седял съм.
- Значи сте се разбрали с него. Слизайте долу, за да ви прекарам зад граница в Западен Берлин.
- Какъв Западен Берлин, бе?!
- Нали се уговорихте с шефа в самолета! Слизайте, защото аз имам още трима да прекарвам днес в Западен Берлин.
И затваря телефона. След десетина минути пак се обажда. И така няколко пъти.
Накрая на Гьончо Белев му писва и пита:
- Ама кажете ми защо според вас трябва да се връщам от Америка тук, за да бягам от Източен в Западен Берлин?
- Защото сега така е прието - реагира веднага Божидар Божилов.