Пътят към Трети март

Трети март. Денят на нашето възкресение. Денят на надеждата, че ще ни има отново на картата на света. 

Пътят към този ден е дълъг. Той започва от покоряването на разкъсаната българска държава. Ах, колко познато, типично българско е това разделение. И самоубийствено. 

Та за пътя става дума. Дълъг път е това, прашен път. Минава през мрачните години, векове, когато българският народ е просто рая, гяури... Време, в което най-често слушаната музика е съскането на камшика, звънът на ятагана, тежкият тропот на веригите... И тежките протяжни народни песни, в които толкова мъка има. Слушаш, слушаш, и в гърлото ти камък сякаш заседне, не ти дава да преглътнеш. 

И весели песни има. Напук на мъката. Да оцелееш. Да оцелее езикът, да оцелее вярата, да оцелее родът. А България... България е всичко това и е в сърцето. 

И други песни има. За вярата в дядо Иван. Натам са търсили свободата прадедите ни. И оттам са я чакали. Защото е казал народът, брат брата не храни, но тежко на този, който го няма. И още, кръвта вода не става. 

А е обща кръвта ни. Славянска. Скрепена с вярата православна. С буквите Кирило-Методиеви. А можеш ли зова на кръвта да спреш? 

Та за пътя става дума. За дългия път. И по него паднаха посечени не една и две буйни глави. Дето не търпят пранги на нозете, окови в сърцата. Не една и две ли? Планини от черепи биха се издигнали, ако се на едно място съберат. 

За онзи път става дума, по който нашите братя славянски, руските "братушки", дойдоха и ни освободиха. И колко от тях своите кости по него оставиха! Пътят, който през Шипка минава, където отново сляха се руска кръв и българска. 

За да е възможен 3 март. За да е възможно нашето Освобождение. 

Но днес... Не гледаме ли твърде криво? Защото гласове се чуват колко прекрасно по турско сме живеели. Рахатлък. И говорейки за Освобождението, забравят някои, твърде често и чуждоугодно, кому го дължим? И хулят освободителите. 

Каква кръв трябва във вените ти да тече, за да изречеш такива неща? Не славянска, не. Не и православна. Алчна кръв, предателска кръв, чужда кръв. Която ни заразява с отровата си. Ден след ден, бавно и постепенно.  

Но всички ние носим позора. Всички ние. 

Има ни отново на картата. Ала дълго ли? Или ще изчезне, ще буреняса пътят ни? 

Не знам. Знам само, че докато го има този път, и нас ще ни има. Докато носим в себе си духа на Освобождението. 

Пътят, преминаващ през Трети март.