Отстъплението на държавното образование трябва да бъде прекратено

България притежава свои собствени координати. Не само географски, но и обществени, народопсихологически, културни, исторически, социални... Образецът за следване си е образец, но тукашното му превъплъщение винаги е било нещо самостоятелно, специфично различно. Затова продължаваме да бъдем отделна нация, кой каквото и да приказва, достойно стояща редом с другите в Европа.
Колкото и шарена да е тукашната черга от етноси, те се разбъркват, омесват и без да изчезват, се топят в единна, българска по характера си сплав. Всеки друг избор закономерно се възприема като неприемлив и опасен, унитарността и еднонационалността са по балкански изстрадани, те неслучайно са "свещените крави" на българската държавност.
Силните публични отрицателни обществени реакции на демонстрациите с мюсюлмански бради и бурки в Пазарджик и на отказването в Кърджали на почетно гражданство на генерал Делов еднозначно свидетелстват, че нацията ни е жива, че не е загубила имунитет и че при цялата си вродена толерантност е в състояние да отстоява целостта си.
Подобен пропагандно недирижиран

национален консенсус е налице

у нас и по отношение на "дразнителя Македония". Логично политическите сили и отляво, и отдясно узряха най-сетне за "небезусловна подкрепа" на югозападната ни съседка по отношение на членството й в НАТО и Евросъюза. В тази именно насока много години ги тласкаха не само писанията на интелигенцията, но и нескритото раздразнение на обикновените български граждани от интригите и нахалството на македонизма. Масовото видиотяване в Македония, в което "антиквизацията" е само дребен аспект, заедно със систематичния грабеж на българска история, отдавна будят сред българското общество не само насмешки. Здравият национален рефлекс в контекста, а и по-широко от него, е да се предотвратява сепаратизма във всичките му форми: етнически, религиозен, псевдонационален...
От българина, исторически безспорно доказано, макар и много трудно, по изключение един вид, е ставало византиец, турчин, грък, руснак, "македонец". А ако в днешно време нашенецът се превръща в англичанин, германец, италианец, французин, швед или, да речем, американец, то това естествено не става тук, а "на място" и във второ поколение. Масовата емиграция, фактът, че по въпросния "канал" през прехода сме загубили 1,5-2 милиона души, вече също буди сред широки обществени слоеве у нас много тревожни опасения за бъдещето и за самото съществуване на нацията и държавата. Отново, следователно, виждаме еднозначна проява на национален рефлекс.
Стожерите на завидната българска национална непоклатимост, устойчивост, или, да я наречем най-общо отговорност, със сигурност са не един или два. Много от тях вероятно са също отколе вкоренени митове, в което по принцип няма особено лошо. Има ли обаче налице нещо извън езика, приемствената държавност, изконната, свързваща ни помежду памет, сплотяващите ни традиции и обичаи? Нещо, което да е повече или по-малко съзнателно конструирано от обществото и което да е съществено допринесло за националната консолидация и за нейното многолетно възпроизвеждане?
Според мен това е

българското образование

Или по-точно традиционната достъпност у нас на доброто образование. Този именно общонационално вековно споделян подход при всички превратности ни е предпазвал не само от асимилация, но и от прекалената социална поляризация, от капсулирането на отделни слоеве. "Народната интелигенция" с характера и корените си е силата на България, редовно влаганата в контекста ирония е повече от неуместна. Аристократичните затворени кръгове, кастовото общество, предопределеността по рождение са нещо съвсем неподходящо за нашите ширини. И смея да твърдя, никога подобно обществено устройство няма да бъде прието от българина без масова съпротива и саботаж.
Идеите за "образованието като бизнес", настъпващата понастоящем комерсиализация в тази сфера, следователно се явяват силно национално деструктивни. И още нещо - те са антидемократични, защото точно посредством елитарното, достъпно за малцина образование се задейства и подплатява олигархичното доминиране над обществото.
Образованието е подчертана

сфера на "пазарен отказ"

област, където пазарът като правило не може да реши по най-добрия начин проблемите и се проваля. Платеното образование сигурно има своето място, най-малкото трябва да сме слепци да не виждаме, че то си го извоювало, по финансов път си е създало влиятелни лобита. Проблемът в България понастоящем е твърдо да се маркират пределите на частната инициатива в образованието, което, от друга страна, погледнато, означава да бъде спряно дведесетилетното отстъпление на държавното образование. Следва в частност да бъде пресечена тенденцията на непрекъснато покачване на таксите за обучение в държавните висши учебни заведения. Издръжката именно на тези вузове трябва да е едно от последните неща, на които да се посяга в условията на криза. Съкращението с една четвърт, което преживяхме през 2009-а е скандално и откровено недобронамерено спрямо бъдещето на нацията. А оттогава финансовото положение  на висшето образование малко се е променило.
Частното образование е лукс, който си позволява само този, който го желае и може да си го позволи. Държавното образование, казано е безброй пъти, не само от мен, трябва да бъде качествено и общодостъпно, до един етап също така  - задължително за всеки гражданин.