Отец Александър Лашков: Чудеса стават не само по Коледа

Отец Александър Лашков е свещеник, който успява с неподправено спокойствие и блага дума да вдъхне вяра в доброто и същевременно разбива някои стереотипи за духовниците. Роден е през 1943 г. в град Фердинанд (днес - Монтана). Детството му минава в село Лехчево. От малък свири на цигулка. Завършва Духовната семинария в Черепиш, Духовната академия в София и Музикалната академия в Пловдив. Дълги години работи като музикален педагог и диригент на Детско-юношеския духов оркестър "Ботева чета", както и на хорове, чието пеене оглася различни храмове. Композира предимно църковна музика. Автор е на шест православни литургии, включително и на първата, която се изпълнява на български. През 1992 г. приема духовен сан, а малко по-късно започва да служи в столичната черква "Света Троица", където напевното му завладяващо красноречие и днес свързва като мост Божието слово и всекидневния живот, дава изобилна информация за православния храм и богослужението, както и знание за основните християнски празници. Издателство "Нов човек" публикува някои от беседите и проповедите на протойерей Александър в книгите "Пътят към храма" (1,2,3) и "С дух и истина" (1,2,3).

"Добрината е единственият ни шанс да оцелеем"

- Стават ли българите по-добри с наближаването на Рождество Христово, отец Александър?

- Трудно е да се каже. Нямам поглед върху голяма част от българите. Общувам с хора от нашата енория - тези, които идват на църква, присъстват на службите, четат молитви... Не бих казал, че стават по-добри на Коледа, но във всички случаи ги обхваща едно повече или по-малко празнично настроение. И то е за предпочитане, отколкото когато човек работи и тича във всекидневието, обладан е от грижи. Така че би могло, с известни уговорки, да се каже и това. А освен всичко друго е важно как се приема този празник. Ако хората са вярващи и наистина са обхванати от мисълта, че ще се роди Божият син, ще се появи Спасителят на света, който ни донася много важни неща - прошката и любовта, тогава, приемайки по този начин живота, във всички случаи стават по-добри.

- Навръх този празник се инициират много благотворителни кампании - от кого ли не. Означава ли, че само тогава хората са готови да отворят сърцата си, да помогнат на нуждаещите се?

- Идеята и смисълът на подобни инициативи е тази традиция да обхване по-голям период от време, да продължи и след като отмине Рождество. Както, когато човек започва да пости, целта далеч не е просто да не хапва месо, а се свежда до стремежа към постигане на духовен баланс - да става по-добър, по-кротък, по-смирен. И всичко това да продължи и след поста, да няма граници: сега, на Коледа, ще бъда добър, а после пак започвам по старому; на Рождество ще направя някое дарение, ще дам нещо на нуждаещи се дечица, а по-нататък - както дойде...

 - Вие самият вярвате ли, че на Коледа стават чудеса?

- Чудеса стават непрекъснато. Всичко е чудно на този свят. Айнщайн казва така: "Има два начина да изживеем живота си: единият е да отричаме, че има чудеса, другият е да приемем, че всичко е чудо." Много от случващото се край нас, което имаме възможност да наблюдаваме, е необяснимо. Като например фотосинтезата в растенията, които живеят от четири неорганични неща: въздух, светлина, вода и топлина. Те обаче създават дървесната маса, изпълват плътта на всяко семе, което се превръща в слънчоглед, маслина, захарна тръстика или нещо друго. Как става всичко? Както казва Жолио Кюри: "Най-голямото чудо не е в разпадането на атома, а във фотосинтезата." Ами човешкото тяло? А зрението? Чудо! Целият свят, цялата Вселена е едно чудо, поддържано от Бога. Така че - не само по Коледа стават чудеса.

- В черквата "Св. Троица" вече над 10 години организирате Рождественски концерти, на които пеят деца. Има ли и други подобни инициативи, които да привличат подрастващите в храма?

- Много добре работи в тази насока нашето неделно училище. Започнахме с 15-ина деца, сега се събират 27 и нямаме повече места. Като изключим най-малките, те са на 7 до 10-годишна възраст. Пеят църковни песни, занимават се, изучават Библейската история, съдържанието на празниците, традициите... Около 8-9 деца идват всяка неделя да се причастяват.

- В какви случаи българинът влиза в храма: когато е добре или ако му се стовари нещо неприятно?

- За съжаление, по-често - по втория повод. И това важи не само за българина. Макар че много е хубаво и красиво, когато се чувстваме добре и имаме някакви сполуки, да насочим мисълта си към Бога и да кажем: Благодаря Ти, Господи, че ми помогна да го направя, даде ми сили да се справя с това и т.н. Но е присъщо на малцина. Има един много характерен случай в Евангелието, когато Христос изцерява десет прокажени, връща се един, пада пред нозете Му и Му благодари. А той пита: десетима се изцериха, къде са другите девет? Един се връща да благодари, един от десет...

Англичанинът Клайв С. Луис, който се смята за най-добрия религиозен писател на миналия век, има много хубава мисъл в книгата си "Проблемът болка", където казва: "В удоволствията Бог ни шепти." Когато сме радостни, Господ ни говори тихо и почти не го чуваме. А в болката ни крещи, тя е неговият мегафон, с който Бог иска да обърне внимание на един глух за него свят.

- Ако използвам заглавията на двете ви трилогии - "С дух и истина" ли извървяхте "Пътя към храма" от село Лехчево до черквата "Св. Троица" в София?

- Още от малък започнах да се запознавам с основните неща от Евангелието, въпреки че през 1949 г. забраняват вероучението в училище. Но моята майка се погрижи да намери нужните учебници и ми ги даде, за да ги прочета. Чичо ми е свещеник, макар че не сме живели заедно. Баща ми държеше много да отида в семинарията, защото беше очарован от възпитанието и образоваността на някои нейни възпитаници. Бях приет в Механотехникума във Враца, защото се интересувах от машини, както и в семинарията в Черепиш, където отидох с мисълта да ставам не духовник, а музикант, защото свирех на цигулка. Бях пленен и от майсторството на детето-чудо Роберто Бенци, мечтаех си и аз някой ден да дирижирам като него. По време на обучението в Духовната семинария съм бил вярващ със сърцето си, но с разума като всеки трезвомислещ човек съм имал съмнения. След това завърших академията в Пловдив и бях музикант 30 години. Дойдох в църквата като диригент, а много ми се искаше и да венчавам, да кръщавам - една раздвоеност изпитвах. И споделих с по-младите колеги: "Ще стана свещеник, като се пенсионирам. Както направи унгарският композитор Ференц Лист". Един от тях ми каза: "Защо ще чакаш? Направи го сега." Така на 49 години започнах да служа в храма.

- Тоест, това, което много сте искали, се е случило дори по-рано, отколкото го бяхте намислили. А коя от мечтите ви остана нереализирана?

- Така и не станах симфоничен диригент (усмихва се). Макар че не съжалявам за нищо - в никакъв случай. Ходя редовно на всички представления в операта, гледам, слушам, ръкопляскам на диригента - харесвам много това, което прави. Защото нотите са само едни знаци, да ги превърнеш в звуци - в прекрасна музика, е изключително красиво изкуство, вълнуващо нещо е. И да поискаш от другите да правят това, което ти искаш, така, както го чуваш, е страхотно. Може би има и един такъв подтекст, че диригентската работа си е чиста диктатура (усмихва се).

- А какво си спомняте от времето, когато сте ръководили и дирижирали оркестъра "Ботева чета"?

- Всичко. Непрекъснато си мисля за тези прекрасни деца. Малката ми дъщеря Десислава свиреше там от III клас до студентските години. Продължавам да общувам с някои от момичетата и момчетата. Ние сме ходили по три пъти годишно някъде - на почивна станция, на море или на планина, на турне, на екскурзии из България и извън страната. Имали сме чудесни преживявания. И помислете само как ни е пазил Господ тези 15 години: през повечето време съм бил сам с около 30-ина ученици, нито едно, слава Богу, произшествие и нито един конфликт не съм имал с тях. Извънредно добри деца. Сега си спомням с най-голяма любов за тях. И преди идването ми в оркестъра, и по мое време от там излизат музиканти, които сега са известни. Между другото, "семинария" значи "разсадник" на латински. "Ботева чета" е разсадник, една семинария за музикални таланти. Най-популярен от тях е Михаил Йосифов - Мишо тромпетиста. Димитър Димитров е в Съединените щати, занимава се с музика, има звукозаписно студио. Борислав Первазов свиреше на валдхорна, идва тия дни, кръстихме дъщеря му. Митко Димитров беше саксофонист, в Германия преподава. Имаше и има много талантливи ученици в оркестъра. Хубави бяха времената. И за децата - много добри.

- Автор сте на шест литургии, една от които пишете специално за световноизвестното българско оперно сопрано Красимира Стоянова...

- Когато се запознахме, тя беше начинаеща певица. Красимира също като мен е завършила Музикалната академия Пловдив с две специалности - цигулка и пеене, пяла е в църква. Нейният мъж Димитър Стоянов е от Божурище и тъй като там нямаше още храм, а и двамата са религиозни, качваха се на автобуса и идваха в София. Така се сприятелихме. Те са вярващи, музикални хора, много благородни. Красимира има изключително красив глас, днес е една от най-добрите в света. Казах й, че искам да композирам нещо за нея. А тя ми отговори: "Отец Александър, каквото напишеш, всичко ще изпея." Хубавото е, че продължаваме и сега да поддържаме нашето приятелство.

- А къде може да се чуе вашата литургия щ4, която е на български?

- Започнахме да я разучаваме и искам да я изпълним към април-май пак в църквата "Света Параскева", която се намира на "Раковски" и е с чудна акустика - извънредно подходящо място за концерти...

- Какво прави отец Александър Лашков, когато не служи в храма или не композира?

- Когато ми свърши дежурството и имам почивни дни, си мисля кога пак ще отида в църквата, отварям календарчето, за да видя каква е темата, какво ще бъде евангелското четиво, каква проповед трябва да подготвя - за мен това е много вълнуващо и силно. Събрал съм текстове за седма книга и повече. Трябва да ги редактирам обаче. Харесва ми и свещеническото служение. Всеки път виждам пред себе си около 150 души, които стоят и жадно очакват да чуят какво ще им кажа - значимо нещо, не банално, а полезно... Искам да композирам още църковни песнопения. Това правя с голямо вълнение и удоволствие. Очакват ме и административни дела в храма... Занимавам се с чисто човешки обикновени работи.

- Вашето пожелание към читателите на ДУМА за Рождество Христово?

- (заслушва се) Чухте ли, че хорът току-що изпя "Многая лета"?! Какво по-хубаво от това пожелание?! Макар че може да се кажат много неща. Първото, което се отнася за всички българи и хора по света, е да имат душевно и телесно здраве. Подчертавам - душевно и телесно здраве. И да се опитват да вървят по пътя на доброто. Защото добрината е единственият ни шанс да оцелеем като общество, като държава, като човечество...