Оставете ни поне Джулая!

Някога, но много някога, "ритахме мач", както махленски би се изразил сегашният ни премиер, в двора на кюстендилската гимназия. Изведнъж от отворен прозорец се разнесе музика от грамофон, усилен докрай. Навярно беше голямото междучасие и някой беше решил да се изфука пред съучениците си с парчето "Hippy Hippy Shake". Оригиналът е на Кен Ромеро от 1959 г., но тъй като действието се развиваше три-четири години по-късно, сигурно сме чули кавъра на "Swinging Blue Jeans" или дори на "Бийтълс". Музиката беше толкова завладяваща, че моментално забравихме за топката. Въздействаше ни по-мощно от пролетта и даже от онази сила, която точно тогава беше започнала да ни превръща от момчета в мъже. Внезапно мелодията секна, чу се разправия на висок глас. Изглежда дежурният учител беше влязъл в стаята, за да изскубне направо от контакта чуждото влияние.
Оттогава тази музика е в кръвта ми. Макар и в пети-шести клас, бях есперантист, пишех си с приятели от различни страни. Често писмата пристигаха разпечатани, а пък някои от плочите, които ми пращаха, въобще не се добираха до мен. Смятах, че това идва от големия и недопадащ ми свят на възрастните, нали тъкмо с рока се разграничавахме от тях, той ни импулсираше да търсим различен от техния модел на поведение. Не мислех, че проблемът ми е със системата. Пък и някои от съучениците бяха деца на отговорни другари, които след командировка в чужбина им носеха по някоя плоча. Тъкмо на сбирки в такива домове чух за пръв път и "Come together", и "Get back".
В студентските си години вече усещах с всичките си клетки колко сме различни. Не даже със системата, а помежду си. Със съквартиранта ми в общежитията бяхме овладели до виртуозност фината настройка на вефа, за да чуем по "Свободна Европа" най-новите парчета, най-вече в емисиите на румънски, които нашата страна не заглушаваше. Неделята беше истински празник - в "Метроном доминикал" четири часа звучеше любимата ни музика. В същото време някои не просто я имаха у дома си, но и я слушаха на живо тук или там зад "желязната завеса". И докато ние почивахме на Равда, те пристигаха наесен от недостъпни за нас дестинации.
По-късно, докато три години бях комсомолски работник в родния си град, на участниците в окръжния преглед на политическата песен пуснах филма "Коса", специално го бях поръчал от София. Отнесох кавга не заради песните, в част от тях все пак се пее срещу войната, а заради героинята, която влезе гола в езерото. Пак по това време организирах рок-маратон в младежкия дом. Много ме газиха тогава в партията. И най-големият шпионин от ЦРУ да бил дошъл, нямало да може като мен да затвори младежите в залата и два дни и две нощи да им пуска западна музика.
През 1984 г. по екраните мина полският филм "Yesterday" ("Вчера"). Четирима ученици в последния курс на техникум в провинциално градче направиха състав и започнаха да изпълняват песни на "Бийтълс". Сблъсъкът им с действителността беше както в появилата се година-две по-късно българска кинолента със същото заглавие. Много смачкан се почувствах на финала, когато най-противният учител, който непрекъснато преследваше момчетата с хипарските прически, се оказа влюбен в същата музика. В нашата музика от двора на кюстендилската гимназия.
Като ми утихна емоцията, си дадох сметка, че всъщност и учителят се е чувствал потиснат. Че конфликтът не е толкова между поколенията, колкото между повечето от нас и системата. Че за да запази позициите си, върхушката и на едната, и на другата система налага правила, с които накърнява и дори отнема свободата ни. И че чрез рокендрола ние сме се чувствали и се чувстваме свободни. А тази свобода никой не може да ни вземе.
Уви, оказа се, че може. Един от онези, които живееха в Лондон, когато ние пътувахме най-много до Лом, иска да направи Джулая официален празник. Това ме разби повече, отколкото финалът на полския филм. Вече нищо свято не остана. "Стената" на "Пинк Флойд" е посветена на разделението вътре в буржоазното общество. По-късно обаче беше напъхана в руслото на големите  промени, прикачена бе към падането на Берлинската стена и универсалният й протест срещу преградите въобще в обществото беше разжалван до протест срещу демонтирането на свободата в една от системите. Оттогава я слушам по начин, който вместо да ме присъединява, ме разделя от други, които също я обичат. "Лет ит би" не е създадена, за да бъде звуков фон на стачките в телевизията. След употребата й обаче за такива акции и тя вече не е песен за всички.
Сега искат да зацапат и Джулай морнинг. И то точно онези, които имаха в пъти повече свобода от нас в предишното време. Нека не опорочават поне това кътче в сърцата ни! Джулая да си остане празник на порива към свобода, който да отбелязваме лично, а не вкупом с онези, които и преди ни настъпваха душите!

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info