Опашки

Йото ПАЦОВ е роден в София на 28 декември 1949 г. Потеклото и творчеството му са свързани със село Ъглен, Ловешка област, което се намира на брега на река Вит. Животът му преминава през редакциите на най-тиражните печатни издания в България, самият той основава и ръководи много от тях. От февруари 2006 г. е управител и главен редактор на Издателска къща "Наслука" и на нейните издания "Лов и риболов", "Наслука" и "Рибар".
Автор на книгите "Петелът кълве звездите" - къси разкази, "Лъжикерван" - роман, "Пръчка от леска" - стихове, "Учителите" и "Великите учители" - очерци за духовните водачи на човечеството, стихосбирката "Курбан", сборникът публицистика "Перо от гарван" и др.
Член е на СБП.

И в небето, и в градината са нацъфтели бели облаци, само че горе ги гони вятърът, а тук са се сипнали с милиони цветове по джанки и ябълки, и във всеки от тях жужат по милион пчели.
- Ако направиш София на джанка, а софиянците на пчели - е това ще се получи - сочи към бухналата бахча Вальо Витски, настроен поетично от пролетния аромат на цъфналите дървета. - Само мирисът надали ще е същият...
- Тук пчели жужат, а софиянецът бръмчи като стършел в кратуна, все на ялово... - Шошата нещо е набрал на гражданите въобще и сега не пропуска да се обади.
- И софиянецът също е човек, като огладнее - и почва да работи - смекчава тона Пламен Пора. - Гладът е по-силен от трифазен ток!
- Ела тука да гладуваш, батинка - не се предава Шошата. - На софиянците боклуджийските им кофи са по-добре заредени от нашите хладилници, та да ги жалим ли?
- Седим си ние на теферич, а тех кучетата ги изядоха - въздиша Мето Въджишки.
- Ще им надвият, знаеш ли колко служби и фондации са се емнали срещу кучешката напаст - обяснява Тачо Кашмерски.
- Нивгаж! - заявява Пламен Пора, като да сече с балтията. - Помниш ли бай Михал, като беше кмет и заповяда кучетата да се избият? Което нема паспорт и ваксина - да се гръмне, и за да има отчетност - опашката му да се представи лично на кмета от стопанина му, и той, като го отметне в списъка, му брои пет лева. Нема хък-мък, хър-мър - почна се едно гърмене, плач и вой, жени пищат, мъже псуват - олелия и гюрултия! На другия ден на опашка пред кабинета на бай Михал мъже всекакви, повечето цигани, и всеки носи опашка окървавена. И като го каниха след две седмици на сватба в Кючук Египет, какво вижда? Нема едно куче с опашка. Щъкат навсекъде, лаят по всеки, влачат каквото докачат - до едно живи и здрави, и зли, че мухите и оводите ще ги довършат, а те немат опашки да ги шибат с тях. Мето гърмел с чифтето по салкъмите в гробищата, жените се сговорили да идат на площада да кълнат кмета и да циврят, Ибичката изсекъл опашките на кучетата, та се замогнал, по лев на опашка им вземал. Така циганите си взеха парите и си спасиха кучетата, а бай Михал какво направи с опашките - не знам, не мога ти казах... И с еколозите е така - взимат парите - кастрират, паразитират...
- Обезпаразитяване се казва - поправя го Тачо.
- Така де, все тая. Та кастрират, обез... паразитират, тинтири-минтири, и кучетата се не свършват. Убава работа, ама циганска...
- Е това е да играеш на вързано - взема думата Шошата. - Нали знаеш защо Тоно Трактора не бие гривяците? Само ги наблюдава най-подробно, ние обикаляме слънчогледите, а той все из долищата, аз, вика, само на прелет ги бия, не съм като вас да ги диря къде ще паднат. Така още от есенес си набележи къде са, и напролет намери гнездата им, чака да се излюпят пиленцата, качи се, та им върже крачката за гнездото, и си свирка две-три седмици, че и повече, ако требва. Мама и татко им носят, пълнят им човчиците, те врещат и шляпат с крилца, ама не могат да шавнат. А Тоно ги чака да поотраснат, да се налеят, и пак се качи, та си ги прибере, събира ги като от курника си, и те кръвенки, тлъстички, крехкички... Еколог! Да не е луд да гърми по гривяците, като знае, че пак ще снесат.
- То май такава ще излезе работата и със софийските псета - обобщава Мето.
- Ей, остави ги софиянците кучетата да ги ядът, кажи какво ще правим ние с чакалите и лисиците, че са нагънали селото от четири страни и живо пиле нема да остават тая пролет - връща нещата на местна почва Вальо. - Верно ли, че тая година ще плащат за тая гад?
- Така се чува - казва Пламен Пора. - А дано се смислят, че и ние да докачим некой лев...
- Ти ли бе, Пор! - присмива му се Шошата. - Баш ти с това шишане, дето още дедо ти го захвърли под кревата да ръждясва, направо ще се замогнеш яко!
- Абе не ме мисли ти мене - тупа го по коляното Пламен. - Само да започнат да плащат - аз съм си опекъл работата. Нали ходих да закарам кошерите на Големата рудина, и в един дол до Синьото езеро гледам - нещо червенко светка из трънето. Лисичета. Четирки. Насметох ги аз, та ги излових, айде в чувала - и вкъщи. Преградих им до обора, сложих им една срезана гума да им наливам водица и ги опитвам на какво посегат - млекце им надробя, по Великден на яйца караха, какво-какво - не гладуват, все се намира по нещо. Отначало - диви на врански лук, все из ъглите, светкат очички, зъбят ми се. Като ги понахраних - друга стана работата, умилкват се като кученца, само дето не махат опашки. Да можеха да говорят - татко щеха да ми викат...
- И ще е право, какъвто си дрът лисугер - не пропуска да го клъвне Шошата.
- Та ще си ги гледам, докато кажат ще ли плащат или как - не се смущава Пора. - И ако плащат, си мисля дали да не оставя за разплод, домазлък един вид, и да си ги развъждам, та да си донадя заплатицата, каквото сме я закъсали отвсекъде...