Оградихме с маждраци и партийните учреждения

Подготви Христо Георгиев

Големите политически сблъсъци в Българската комунистическа партия, както и да се нарича в някои периоди от нейната вече 125-годишна история, не започват след 1989 г. Ето няколко от тях - битката между тесните и широките социалисти в началото на миналия век, разгромът на левите сектанти през 30-те години на миналия век, та да стигнем до яростната баталия в началото на 50-те години между родните т.н. сталинисти и хрушчовисти. Те не са спорове, водени на хартия или в ефир, а са свързани и с проливане на кръв, затвори и нечовешки изтезания.
Нека днес си спомним за един виден деец на българското и международното комунистическото движение - ген. Йонко Панов (1900 - 1962), роден в революционното пловдивско село Брезово, чието име и сега продължава да предизвиква люти спорове не само между историците, но и сред левите хора. Ако поназнайват нещо за него, разбира се. По едно няма спор - той е кристално чист човек и партиен деец, който воюва с цялото си душа и сърце срещу българския фашизъм,  но се опълчва и срещу свои другари, когато те застрашават идеала.
Секретарят на ЦК на БКП лежи 15 години в затворите и концлагерите на фашистка България. За освобождаването му води борба и международната общественост. Началник-щаб е на Рило-пиринския партизански отряд, заместник- командир на дивизия в Отечествената война, началник на гранични войски, началник на Главното политическо управление на БНА. Но е хвърлен в затвора и е измъчван и по социалистическо време - от Тодор Живков, "априлските реформатори" и партийни кариеристи около него. Неговата съдба споделят стотици видни комунисти, които не са съгласни да се порочи идеалът по време на строителството на социализма.
Много е писано за Априлския пленум 1956 г., но и много неща са премълчавани. Малко познато е страховитото изказване на Йонко Панов, с което той обявява война на живковизма още тогава - война, която ще води до края си. Предлагаме ви още няколко документа, които не само допълват представата за него като виден партиен деец, но разкриват и някои забравени моменти от битките в партийните редици, неприятни навярно за мнозина и днес. Особено значимо е "Прозрението", обръщение на група несъгласни с "живковизма" комунисти, което завършва трагично за някои от тях. За Панов - също.

Из сборника с документи "Брезово 9 юни 1923 г. - 9 септември 1944 год.", съставители проф. Иван Панчев и Златка Панчева

Из съдебните показания на Йонко Панов по време на съдебния процес срещу "52-мата" през 1929 г., в. "Заря", 23 XI. 1929 г
 Четвъртък 21 ноември 1929 г. Член съм на комунистическата партия. Бях организационен секретар на Централния Комитет. Не желая да кажа кои бяха другите членове на комитета, нито каква бе организаторската ми дейност. В България дохождах нелегално - през 1927 и 1928 г. Подробности не давам.
Председател: Защо днес си противоречите с някои показания пред следователя?
Панов: Преди да отговоря, заявявам, че съм комунист още когато партията бе легална, защото е партия на класата, от която изхождам. Бях малък, когато буржоазията закара баща ми на фронта, гдето той даде живота си и остави 8 сираци, от които аз бях най-големият. Аз трябваше да се грижа за всички. Отначало бях аргатин в селото ни, после писар в общината, междуселски куриер, пощенски раздавач в София, работник в държавната печатница с 22 лв. месечна заплата и най-после телеграфист. Страшен бе гнетът на буржоазния строй върху ми. Поисках повече хляб - уволниха ме от служба. Останах на улицата. Не се отчаях. Реших да се боря с всички социални злини, резултат от капиталистическото господство. И станах комунист, след системна подготовка. Такъв съм и сега. Комунист ще умра.
Защо има противоречия в показанията? Да ви кажа. Арестуваха ме в участъка. Първата вечер ме удряха в корема тъй, че паднах в несвяст. После ме закараха в Дирекцията. Показаха ми в една стая дренови тояги с надпис "аз зная всичко". Удариха ме първо с една по челюстите. После ме стискаха с уреда "костенурка". Биха ме с гуми до загубване на съзнание. След всичко това подписвах въпроси, на които трябваше да отговарям, каквото те искат...
Председател: А защо не се оплакахте от лошия режим?
Панов: Напразно щеше да бъде. Ето онзи там полицай и сега ми скърца със зъби. Впрочем аз се оплаках, че полицаите ме ограбиха, но безрезултатно. Тъй при разнебитени нерви и терор давах показанията си... Не е вярно, че се признавам за виновен за това, че съм бил член на БКП и на ЦК. Не само не се признавам за виновен, но аз твърде високо ценя званието член на БКП.
Бил съм създател на БКП. Не отделна личност, а общественото развитие създава една партия. В туй развитие набелязваме класите и класовите борби.
Председател: Говорете за вашата дейност.
Панов: Аз нямам своя дейност. Има БКП, от името на която съм действал и чието развитие прокурорът и някои адвокати тук окарикатуриха. Това дело е момент от класовите борби. Съди се партията. Партиите и революциите не могат да бъдат съдени. Тях съди само историята.

Из доклада на Георги Димитров пред VІІ световен конгрес на Комунистическия интернационал, Москва , 2-20 август 1935 г.

 "...Ние приветстваме от тази трибуна вожда на германския пролетариат и почетния председател на нашия конгрес - др. Телман. Ние приветстваме другарите Ракоши, Грамши, Антикайнен, Йонко Панов. Ние приветстваме Том Мун, който 18 години вече гние в затвора, и хилядите пленници на капитала и фашизма. И ние им казваме "Братя по борба и оръжие, вие не сте забравени. Ние сме с вас. Всеки час от нашия живот, всяка капка от нашата кръв ще отдадем за вашето освобождение и за освобождението на всички трудещи се от позорния фашистки режим."
Из стенограмата на изказването на Йонко Панов на Априлския пленум на ЦК на БКП, 1956 г.
Йонко Панов: Другари, аз мисля, че Политбюро не си дава сметка какво става сега в партията и какво ще се получи от неговото намерение този въпрос да бъде решаван някога в бъдеще. Това е едно.
Второ, няма никакво съмнение за мен, че протакането на въпроса за организационните изводи е израз на вредно колебание по един съдбоносен за нашата партия въпрос и той издава едно осъдително желание да приключи само с едни разговори. Моето мнение е, че пленумът трябва да не разреши това.
Втората ми бележка се отнася до опита да се използва авторитетът на Президиума на Централния комитет на КПСС, да се приеме по-лесно онова, което се предлага или ще бъде предложено на пленума. Другарите от Президиума на КПСС са дали съвет на нашите другари от Политбюро, но сигурно не са имали предвид, че тяхното мнение ще бъде използвано с цел да се влияе върху свободното обсъждане на въпросите в пленума на Централния комитет. А както виждате, ние сега приказваме едно, а вършим друго, т.е. лошо преминаваме към ленинските норми на вътрешнопартиен живот.
...Другарите от миналия състав на Централния комитет ще си спомнят пленума, на който след смъртта на Георги Димитров ние обсъждахме да имаме или да нямаме в бъдеще генерален секретар на партията. Политбюро излезе с предложение такава длъжност, такъв пост в бъдеще да няма. Така или иначе мисля, че др. Иван Кинов изказа мнение, че би могло за генерален секретар да изберем др. Васил Коларов. Др. Червенков тогава реагира твърде остро, като заяви, че да правим такова предложение, т.е. да изберем за генерален секретар на мястото на Георги Димитров Васил Коларов, означава да не сме разбрали и оценили какво сме загубили в лицето на Георги Димитров. С други думи, другарят Червенков искаше да каже, че Коларов не е достоен да заеме мястото на Георги Димитров. Но, както е известно, не мина много и невъзможното за Коларов стана възможно за др. Червенков. Считаше др. Червенков, че той достойно може да заеме мястото на починалия Георги Димитров.
Тук още др. Червенков прояви много грубо своята нескромност, която впоследствие тъй много увреди на самия него и доведе до големи поражения в партията и страната.
Другарят Червенков вчера дълго и хубаво говори, но заедно с това той не прояви достатъчно доблест. Който от малко-малко познава нещата такива, каквито са, знае, че др. Чанков е един от най-ярките строители на култа към личността изобщо у нас, че той именно положи особени грижи и прояви много ревност при раждането и отглеждането на култа към личността на др. Червенков... Във всеки случай, това означаваше, че Васил Коларов трябва да знае, че партията има вожд и той трябва да си знае мястото.
Добри Терпешев: Това беше още при Трайчо Костов. И Георги Димитров има малко грях за Коларов.
Йонко Панов: Другарят Червенков на това безобразие от страна на Чанков не реагира. Той беше напълно доволен от него. Сега другарят Чанков забравя съюза с личността, на която създаваше култа с всичката си енергия, не иска да разкаже на партията за своята вина, която е особено голяма в това отношение. Това беше в 1950 година в едно заседание на Политбюро - именно др. Чанков за пръв път каза и аз го чух, че др. Червенков е вожд и учител на българския народ.
Георги Чанков: Възможно е, това не отричам.
Йонко Панов: Далеч преди др. Червенков да започне да играе по-значителна роля в партийното ръководство, в партията бе започнало да се създава силно ненормално положение. Кадрите се деляха на две. Едната част от тях доста силно бяха подгонени. Заслугата за това принадлежи именно на тия другари начело с Чанков и Югов. Едни произволно се обвиняваха, че носят в пазвата си камъни против партията, сега пак мислят така, други ги смятаха за двуличници, трети - с недостатъчно заслуги и работа вътре в страната и пр. Започнаха да се издигат бързо на големи постове хора по признака личната преданост, на приятелството и роднинството, а други безцеремонно да се снемат и преследват. Започнахме да се делим на наши и чужди, както в старите партизански времена. Едни се обявяваха за некадърни, изоставащи и несправящи се в работата, а други - за силно и бързо растящи, за надеждни, много потребни и незаменими дори. В това отношение могат да се приведат много примери.
Така аз съм дълбоко убеден, че не по реден път толкова бързо другарят Тодор Живков стигна до най-високото място в партията. Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него. Но не е това най-важното. По-важното е, че за да стане възможно др. Тодор Живков да застане на поста първи секретар, трябваше да бъдат повалени по различни начини много и много други другари, не по-лоши от др. Тодор Живков.
...Изникнаха и княжества в социалистическа България - едно в Пловдив, където другарят Югов не даваше друго пиле да прехвръкне, друго в Стара Загора, където заради другаря Чанков и някои негови близки бяха разгонени прекрасни другари, а Тачо Даскалов почти напълно унищожен. Лесно е да приказваме за другите, да се изтриваме по тях.
Имат ли някакво отношение тия другари към култа към личността? Аз например се затруднявам да кажа кой има повече вина за прогонването от Министерството на народната отбрана на такива другари като Георги Дамянов, Иван Кинов, Фердинанд Козовски, Боян Българанов и др., дали другарят Червенков, или Чанков, или Югов?
В разделението на партията, което създадоха тия другари, имаше всички условия да се развива и процъфтява култът към личността. В това разделение ролята на другаря Червенков, беше също така твърде интересна. Той например усвои от Сталин "тънкия" вкус към ролята на арбитър. Ударът по някого или против група другари се инсценираше не без негово знание и без негово участие, а после, особено когато му се помоли някой, другарят Червенков се явяваше като спасител.
...Аз искам да кажа, че вие бяхте с др. Червенков и вие трябва заедно с него да се разгърдите пред партията и да кажете всичко онова, което извършихте. Това искам да кажа. Защото по моя преценка злото от доброто вие познавате, когато злото се стовари върху вашата глава.
Казват, аз не зная дали е истина, че именно другарят Червенков, и то в последния момент, е предложил да бъдат включени в състава на ЦК на Шестия конгрес някои анатемосани или забравени другари. Всички, цялата партия, оцениха това като стъпка за обединение и сплотяване на партийните кадри. Напразно обаче. Оттам не мръднахме на милиметър. Предложи се Политбюро, което явно не беше подготвено и в състояние да сплоти партийните кадри на здрава основа. Затова сигурно се положиха всички усилия, за да не се дава възможност пленумът да подложи на обсъждане всеки един от предложените за членове на Политбюро кандидати. Ние всички с вас гласувахме, както знаете, а от това по-голямо доказателство не можеше да се извлече за единството в нашите редове, вероятно затова всичко се считаше в пълен ред. Пленумът на ЦК по партийни въпроси вече не се събра. Вие знаете, че след конституиране на ЦК след Шестия конгрес по партийни въпроси пленумът на ЦК не е събиран нито един път.
Бездушно отношение към хората, към кадрите прояви не само другарят Червенков. Нескромност имаше не само у него. Оградиха се от партията и народа с 300 охрани. Аз мисля, че много от тях, да кажем - не искам да обиждам другаря Начо Папазов, - но не беше застрашен той, че някой ще го убие, но зад него така беше смешно човек да гледа, че върви да го охранява български офицер. Офицер (оживление)! Оградихме с маждраци и партийните учреждения, които така не будят добри чувства у нашия народ. Но беше още по-лошо, че в партийните учреждения, в ЦК, даже ние, членовете на ЦК, пристъпвахме със страх. Вместо място, където всеки трябва и може да отиде с радост да се види с ръководещите другари, да съобщи нещо, да получи съвети, ЦК стана, най-меко казано, слабо привлекателно учреждение за комунистите и особено пък, ако те викат за нещо. Там така се викаше по хората от едни, а от други се съскаше по тях, че на човек му идваше наистина да плюе и да излезе.
...Другари, сега на този пленум се решават много важни въпроси. Решава се ще тръгне ли партията към пълно и здраво сплотяване, ще заживее ли тя по ленинските принципи и норми, ще настъпи ли успокоение в кадрите и истински подем за решаване на задачите, които стоят пред нас, или не. Сега именно е необходимо да проявим максимум мъжество, партийност и честност, да приказваме онова, което мислим, да пресечем корените на злото, да пресъздадем разрушеното другарство в партията, да създадем атмосфера, че да светне на всички ни.
И когато приказваме това, и когато и аз приказвам това, което мисля, никой не бива да се сърди, защото и аз, и никой не мисли на никого злото, защото сме загрижени само за едно: за съдбата на партията.



ЦПА, ф.1 о.5 а.е. 195 л. 212-227

ПРОЗРЕНИЕТО
До членовете на ЦК на БКП

Към Вас се обръщат група членове на БКП - демократи, разтревожени от насоките на развитието на социализма в нашата страна.
С борбата за социализъм хората отдавна свързват своите надежди и мечти за освобождаването на труда и на човечеството от икономическо и политическо потисничество и несигурност, за достоен и справедлив човешки живот. Така ли е сега у нас? Деформирани са отношенията на собственост. В промишлеността национализацията създаде собственост върху средствата за производство, която вместо на трудещите се, принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация. Трудовите колективи са лишени от реално участие в решаването на производствените, инвестиционните и разпределителните въпроси на предприятията. Работниците се оказаха експропиирани и измамени.
На село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни организации с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия. Селяните се подлагат също на експропиация.
Израждат се занаятчийските и потребителските кооперации, които от самодейни организации също се превръщат в държавни и подчинени на държавата. В такава обстановка висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно стават фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство,
техен реален собственик. Тоталната държавна експроприация изисква и тотално централизирано ръководство и планиране с присъщата си дебалансираност. Тази оценка не се променя от принудителните опити в последно време за прехвърляне на част от управленческите функции на народното стопанство върху местните органи. При такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно падат. Остава голата и безсилна административна принуда. Очакваните предимства на социализма в развитието на производителните сили, на благосъстоянието на народа не могат да се проявят и реализират. Изправено пред невъзможността да се използват специфични социалистически фактори за напредък, партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица. Тодор Живков декретира с нищо необосновани свръхзадачи за бързо неколкократно увеличаване на промишленото и земеделското производство, обещавайки още от утре благоденствие. Неправилно се форсира кооперирането в планинските и полупланинските райони, което вместо до подобрение, ще доведе по-нататъшно влошаване на положението в селското стопанство. Двегодишният опит вече потвърди фалита и на "скока", и на ускореното коопериране в балканските райони. Но Тодор Живков не се отказва от поетия път, което говори, че повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма.
Деформации настъпват и в политическата област. Под предлог за опазване на гражданския мир в България, недопускане на унгарски или полски събития у нас, Тодор Живков продължава атаката си срещу прокламираната през април 1956 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички възможни свои съперници с различни от неговите идеи и възгледи за развитието. Отдавна напълно са блокирани тенденциите, родени от XX конгрес на КПСС, на практика е изоставена борбата срещу култа към личността и свързаните с него система и извращения на законността. В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора, на личната власт, призракът на беззаконията и укриваните престъпления. Но трябва да запомним, че днес вече никакви външни фактори не могат нито да обяснят, нито да оправдаят новите деформации, новите беззакония, новите престъпления. В страната и партията назряват условия на необратими деформации и трайни икономически затруднения. Натрупаха се достатъчно доказателства, че социализмът се изражда в своята карикатура. Нашето поколение може да стане виновникът за погубване надеждите на нашия народ и на милиони хора по целия свят за социализма като хуманна и демократична алтернатива на капитализма. Страх е сковал страната и Партията. Стават доминиращи двуличието и двойственият живот на хората. Деградират и се дехуманизират морално нашите отношения.
Нищо в историята не е фатално предопределено, в това число нито победата на социализма, нито неговата гибел. Какво ще направим ние: ще станем ли гробокопачи на най-великия идел на човечеството или ще вземем в ръцете си грижата за неговото пречистване и възраждане. Вие, ние, всички трябва да изберем. Ние се надяваме и вярваме, че в Централния комитет има достатъчно смели и честни хора, които ще разберат нашата тревога и ще се обединят, за да тръгнем по спасителния път на обновлението, докато все още не е погубено всичко. Обсъдете критично дейността на такива дейци като Тодор Живков, В. Червенков, М. Григоров, Б. Велчев, Г. Цанков и други виновници за създалото се тежко положение в страната и партията. Във Вашите усилия вие ще имате подкрепата на всички добри хора у нас. Те са огромното мнозинство на комунистите и народа.
Вашето бездействие днес ще се превърне утре в историческо предателство към всичко скъпо, което имате, което имаме, в което всички ние вярваме.
София, 1 юни 1960 г.
Подписали : (Н. Куфарджиев, В. Дашин, Г. Милев, Бенжамен Варон, Хр. Проданов, И. Гатев, Ив. Дионисиев)

(Вдъхновители на текста са Йонко Панов и Никола Куфарджиев и затова санкциите срещу тях са най-сурови. Всички от списъка и техните семейства, както и това на Йонко Панов са изселени от София и лишени от работа, децата им изключени от университети и училища. На следващата година Йонко Панов умира, обруган и лишен от лекарства - бел. съст.)




Из Решението на ПБ на ЦК и на Централната контролно-ревизионна комисия при БКП, публикувано във в. "Работническо дело" от 9.1.1990 г.

Политбюро на ЦК на БКП и Бюрото на ЦКРК на БКП приеха следното съвместно решение:
I. Политбюро на ЦК на БКП и Бюрото на ЦКРК на Партията реабилитират изцяло политически, отменят и отхвърлят като клеветнически и лъжливи политическите обвинения и моралните квалификации, а така също решенията за наказание, взети от Политбюро и пленумите на ЦК на БКП и оповестени пред партията и обществеността, на следните партийни дейци:
г) групата Никола Куфарджиев, Веселин Дашин, Георги Милев, Христо Проданов, Иван Дионисиев, Илия Алков и Бенжамен Варон - обвинението като "антипартийна, фракционна и ревизионистична група, която си е поставила за цел да се измени сегашната партийна линия и политика...", съдържащо се в материалите на Политбюро и пленума на ЦК на БКП през март 1961 година. Възстановяват се в партията без прекъсване на партийния стаж, предлагат на съответните органи да им възвърнат званията и отличията, отнети незаконно;
д) Йонко Панов и Добри Терпешев - обвинението в двулично поведение, разколнически фракционни действия срещу единството в ЦК на партията и срещу изпълнението на решенията на Априлския и Септемврийския пленум (1956 г.), разложителна и подстрекателна дейност и другите тежки квалификации, които се съдържат за тях във всички материали на Политбюро, Секретариата и пленумите на ЦК на БКП за времето 1957 - 1961 г. и в публикуваните материали в печата. Изваждането им през юли 1957 г. от състава на ЦК на БКП е необосновано; възстановява се посмъртно тяхното членство в БКП без прекъсване; предлагат на съответните органи да им възвърнат всички звания и отличия, отнети незаконно.



Картичка от европейските комунисти в защита на Йонко Панов, изпратена до министър-председателя тогава Кимон Георгиев