О, позицията!

Андрей Максимов

Щом народът излезе по площадите, веднага започнаха да питат: а ти за кого си? Направо като през 1917-а... От вестници звънят и познатите питат: ходиш ли по митингите? Каква ти е позицията във връзка с тези събития? "О, позицията", въздъхвам аз и правя това, което не ми е присъщо: замислям се за политиката.
"Разбира се - мисля си аз, - не всичко днес ми харесва в страната ни. Но ето какво е характерно: колкото живея в тази страна, винаги не всичко ми харесва. Ето такава трудна за живот страна ми се падна". И тогава се замислям за опозицията, поставям въпроса ребром: има ли такава?
Когато гледам Зюганов и Жириновски, си мисля: нима не ги е срам? Двадесет години тези господа участват в избори, но никога нищо не са печелили. Двадесет години - при трима президенти! - те говорят едно и също и на практика с едни и същи думи. А ние отгоре на това обсъждаме техните думи, спорим нещо по този повод...
Сергей Миронов на мен лично ми е много симпатичен, струва ми се, че той е честен и умен човек. Но не и опозиционер. Смятам, че ако в Думата има труден момент, есерите по-скоро ще се консолидират с "Единна Русия", отколкото да застанат срещу нея. И изобщо трябва ли дълго да обяснявам, че Миронов не е опизиционер?
Така че със системната опозиция положението е тежко. Система може и да има, но истинска опозиция - едва ли.
А в същото време постоянно слушам смешни изказвания, че видите ли, властта е изпотъпкала поляната и съвсем не помага на опозицията да се изяви. Нормално? Може да се помисли, че Полската компартия едва ли не е могла да спи, мислейки как да помогне на Валенса да създаде "Солидарност". Или пък Горбачов може да не е могъл хапка да хапне, докато се е стараел да помогне на опозицията в лицето на Елцин... Опозицията възниква само тогава, когато народът има нужда от нея, тя е необходима именно благодарение на новите си идеи. Опозицията е такова същество, че колкото повече я мачкат, толкова по-мощно тя расте. А щом не расте - значи няма идеи. И нужда от нея - също.
Тук историята направи внезапно салто и опозиционер стана Ксения Собчак, Бог да й дава здраве. Ксения Собчак е такъв човек, който участва във всичко, което е модно. Тя и кариера направи най-вече благодарение на това, че умее да се появява в необходимото време и на необходимото място. Честно, ние я обичаме не защото тя е велика телевизионна водеща или, прости ми, Господи, писателка. За нас тя е барометър за модно и тук, ето ти - на митинг!
Не искам да кажа, че "несистемната опозиция" се събира по площадите, защото това е модерно. Убеден съм, че повечето хора са отишли там, за да бъдат честни пред себе си. Уважавам тези хора и изобщо Дон Кихот винаги е бил един от любимите ми литературни герои.
Днес обаче емблемата на времето е да се наричаш опозиционер. Има определена закачка в това да се бориш против, знаейки, че при това не рискуваш нищо. Познавам огромен брой интелигенти, гласували за "Единна Русия", които обаче никога не биха си признали това публично: днес това е неловко...
Според мен опозиционерите са хора, които имат НОВИ идеи във връзка с това накъде трябва да върви страната. За да бъдеш опозиционер, не е достатъчно да кажеш: "Днес е зле", трябва да разбираш какво да се направи, за да бъде добре утре.
Ние толкова се уморихме от корупцията, че ни се иска да излезем на някой площад, да извикаме: "Долу!" и корупцията да изчезне. Желанието е също толкова разбираемо, колкото и нереално.
Несистемната опозиция обединява на една трибуна следните господа-другари. Бившият държавен чиновник Немцов и бившият депутат Рижков - тези хора лично на мен са ми симпатични, но е очевидно, че те освен с борба няма с какво друго да се занимават. Ксения Собчак, която много добре разбира къде трябва да се отиде, за да те показват по-често по телевизията. Дълбоко уважаваните от мен хора Борис Акунин, Леонид Парфьонов, Дмитрий Биков, които не харесват ставащото в страната, но така и не съм чул от тях някаква позитивна програма. Алексей Навални, чийто политически възгледи са толкова широки, че лично в мен той предизвиква страх. Плюс откровените националисти, маршируващи под лозунга "Русия - за руснаците!"
Мога да си представя, че всички тези хора се обединяват, за да свалят нещо. Но фантазията ми отказва, щом започна да си представям, че те се обединяват, за да градят нещо. А историята за "да разрушим до основи, а след това..." вече сме я минавали: "след това" неминуемо започва кръвопролитие.
У хората се е натрупал определен негатив - това е факт. Но аз съм убеден: опозицията не са тези, които отварят клапана за изпускането на парата. Това са онези, които предлагат промени към по-добро и които знаят как да се постигнат тези промени. На мен лично - не натрапвам това никому - по душа ми е само онзи опозиционер, който отговаря за бъдещето. Да си човек, който критикува всичко, но не отговаря за нищо - е лесно и приятно. Но гледайки такива хора, се опасявам, че скоро ще настъпи онова същото, кърваво "след това".
Съществува още и Михаил Прохоров - личност за мен тайнствена, но много интересна. На мен изобщо ми се струва, че основното политическо събитие на миналата година беше идването му в политиката. Прохоров смени благополучния си и сит живот с политиката. Дори само това предизвиква у мен уважение и интерес.
Та каква ви е позицията - питат ме. О, позицията - въздъхвам аз... Да се прави, каквото трябва, и да се доверим на Бога. Да се опитваме да си оправим собствения двор. Ето това е.

За да бъдеш опозиционер, не е достатъчно да кажеш: "Днес е зле", трябва да разбираш какво да се направи, за да бъде добре утре
снимка БГНЕС