Нови стихове от Йордан Милев

Йордан МИЛЕВ е роден в с. Алтимир, Врачанско. Завършва Филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", след което специализира източни култури в Ташкент, Техеран, Делхи и Манила. Работи в Радио София, сп. "Пламък", дълги години е главен редактор на издателство "Народна младеж". Участва активно в Асоциацията на писателите от Азия и Африка. Има издадени над 20 поетични и пътеписни книги, сред които "Хора и пустини" (1973), "Под покрива на света" (1981), "Неизвестни брегове" (1982), "Източно-западен диван"  (2002), "Вечният сезон" (2009) и др.  Негови стихове са превеждани на английски, хинди, арабски, фарси, руски, казахски, чешки и др. езици. В момента живее в САЩ.
Неотдавна известният поет и преводач навърши 80. Да си жив и здрав, писателю!



Отшелник

Събудих се - ...
                И трябва да си ходя!
Преплитат пътищата прежда
от кукувици, Слънце и Земя,
                    и Океана Тих -
обърнато небе,
удавило съзвездия от Богове
                           и думи.

Сърцето ми пулсира -
                     да вървя,
натам... към моята Итака:
към моя вековечен край,
                        където
без кораб на брега
            все още Ной ме чака.

И всеки ден...
              След Слънцето -
във празник или делник -
опиянен от вчера и от днес.
Макар и без самар -
                   отшелник,
понесъл на гърба си Еверест!



Откога

Откога не съм те виждал - може би от век -
или от мига, когато с шепот мек
часовете се стаиха приглушени
от мълчанието на смъртта, от твоите очи зелени.
Всеки ден без теб - ми заприлича на познато
време, спряло да тече край мен; на лято,
спуснало от най-добрия клон на своя шатър
някаква шишарка там, измъчена за вятър,
който може да я грабне и навред да я разсее...
През нощта дочух да си шептя: къде е
този дом край боровете, пълен с тишина и мил
с твоя поглед, който като хлорофил
пие черната боя на цялата Вселена
и света над мене зазорява в светлина зелена.



Балкон

Тъжен, вечерен балкон.
Палуба, но извън борда.
В сън протегната ръка.
На тристаен хор акорда.

В тясното небе - луна.
Глътка въздух за сърцето.
Остров, стъпил на брега.
И въздишка край пердето.

В полет вдигнато крило,
никога не отлетяло.
Сред саксии и цветя -
поглед от мушкато бяло.

Или не - дъга след дъжд,
във деня прорасъл корен...
Кой, защо го посади
до прозореца затворен!

Може и да е гнездо,
щом криле отпусне здрача.
Или пък да има дом
за дъжда, когато плаче.

Вътре - смях, сълзи... А вън
нова крачка за душата...
Тъжен, вечерен балкон,
със звезди на перилата.


Кон

Този кон не иска да си иде: той е
от времето по-стар и е по-млад
от кукуригането сутрин.

Искрят подковите му в мен,
а подир тях се вдигат
              облаци от перушина,
това е светлината на деня,
която призори като ветрило
издухва тишината от ъглите на света.

Той вее своята опашка знаме
и луд се носи из ливадите на моя сън.
В прозореца ми не останаха стъкла
от неговите стъпки с дъх железен.
А щом изцвили - антените
                на щръкналите му уши
спокойно препредават
                на миналото песента.

Татко, събуди се!
Да идем на пазара в Бяла Слатина
и между гората от рога
                на крави и волове -
да му купим еш.



Кумовата слама

Отдалечен, и след умора,
притихнал кротко
                и заспал -
започвам да сънувам хора,
с които дълго съм живял.

Събрани в мен -
               накуп, по двама,
ала реални до един -
въртят се в Кумовата слама
на моя сънен Космос син.

Подир такива кинонощи,
страхувам се да позвъня,
да чуя
      живи ли са още,
или са само светлина.

Един - комета опашата,
а друг -
        звезда във Орион,
залутани по небесата
на своя втори божи дом.

Така е,
       изтървал въжето,
привързвало те нощ и ден,
за живия живот - където
си бил, живял или роден!



Сенки

Люлее ме нощта,
               сред сънища неуловими,
богат от самота
               и беден
от звездите, които утринта
ще ми отнеме
            в погледа на светлината.

Какви са тези сенки-непознати, -
готови за прегръдка...
                Но подал ръце -
загребват дланите ми само мрак.
И други светове,
                с необясними чувства.

Усещам, че сред тях съм скитал вчера,
навярно ще ги разгадая днес...
А утре -
утре ще съм някъде -
                 в друг свят, -
наречен може би от Бог -
          Вселена!



Поща

Пощенската кутия мълчи.
Никой на никого не пише.
Сякаш Господ
             притваря очи
и ми пише писмото свише.

Ала нека все още го бави,
като мъдър
           и свят раздавач -
малко време да ми остави,
кога с радости, другаде с плач.

В двора раснат отровни гъби.
Вече съм се превил на въпрос.
Тъжно е
        да си слон без зъби,
в Брега на Слоновата кост!



Черно фламинго

Жасмини. Палми. Плаж. Адамово ребро.
Солени думи шепне океана.
От Флорида едничко ми остана
на черното фламинго бялото перо.

Видях от динозаври стъпки - ями.
Зад мене се катерят шерпите без жал.
Един от хилядите Буди на Непал
седи от месеци в нирвана сред дома ми.

Недостижим, със сребърен калпак,
Килиманджаро над небето свети.
Приличам там на древните аети,
през времето пренесли шепа сняг.

Изгарях дълго по земята в цвят зелен,
люлях се неведнъж на земетръси.
И досега не знам какво ли търси,
сърцето ми - в самия кратер на Аден!

Да бъдеш или не? На втора глуха
се е притулил отговора и до днес.
Дали не се затрих за тоя дето духа,
или се разпилявах за едната чест?

Туй е въпросът... Във Античния театър -
и там завършва всичко зле или с добро.
Остава само да си правя вятър
на черното фламинго с бялото перо.



Повече толкова

И какво, ако вече ме няма!
До два метра в земята зарит.
Нищо ново в това, не е драма
с един кръст, не така знаменит.

За какво да се прави и помен!
Много тъжен е късният плач.
Ще се връща към теб всеки спомен,
като малко избързал палач.

Деветини. По-натам... панихида.
Млад босилек от тамян, одимен.
По-добре и отвъд да те видя,
че живееш все още за мен.

Всичко с теб бе Вселена огромна.
Много пъти повтарях с елей:
Повече толкова от мене живей,
отколкото мога да те запомня!


Полет
 
С душа, завързана на възел
И самолет над Санта Фе
помолих Бог
за глътка въздух,
че бе горчиво моето кафе,
когато долу
под звездите
с горчилки не една живях -
и в радостите,
и в бедите, -
със смях през сълзи
и сълзи през смях...