Нови стихове от Боян Ангелов

Боян АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Живее и работи в София. Автор e на 17 стихосбирки, сред които "А върху ножа - детелина", "Тиара", "Делтата на другия живот", "Скали от вятър", "Еос", "Цветовете на тъгата", "Съзерцание", "Византийска мозайка", "Отрицание на отрицанието", "Разговор с мълчанието". Член e на Съюза на българските писатели.

Унгарските коне

Пъвите мои спомени за коне
са за два стари унгарски коня.
Срещах ги дневно веднъж поне,
но и днес не искам да ги прогоня.
Бяха част от бракуван военен обоз,
мъкнал снаряди и гаубични лафети.
Издигнати само до ранг тежковоз,
нямаха ордени и еполети.
Маршируваха бавно като насън.
Цветовете им - бяло-сив и шоколадово-черен.
По паважа отекваше подкованият звън -
всеобхватен, искрящ, до секунда премерен.
В това мъничко, сгушено в планината градче,
над което нощта звездопади рисува,
беше гордост и чест за всяко момче
след конете унгарски да марширува.
Представете си платформа с гумени колела,
два огромни коня си представете
и край тях  -     цяла махала
от крещящи в екстаз хлапета.
Каруцарят - нисък на ръст и хром
(инвалид от войната световна)
горд седеше на капрата, ала щом
натовари платформата, помня,
не се качваше там и  - куцук-куцук -
се стремеше да бъде до нея...

Още в мене отеква подкования звук,
следователно
                        още живея...



Водни огледала

За каквото и да спорят рибите,
далече са от нашия спор...
Успяхте ли да ги видите
как се събират в хор,
който не издава звуци,
защото всички са неми -
родители, деца, внуци?
Разбрахте ли техните теми?
Рибите дишат вода
и се страхуват от слънцето,
макар че го съзерцават през водни огледала.
Тяхната свобода
в стъкълцето
на ретината им е спряла.
С мълчаливи тела ни виждат,
с възхитени очи
ни следят.
И прииждат,
прииждат,
прииждат,
за да хранят
нашата плът...


Напуснатата стая

Умих на майка ми нозете
три дни преди да се помине.
Пророни: "Нещо не наред е,
защото все ми стинат, сине!"
Предчувствала ли е - не зная
и друго каза ли - не помня...
Стоя в напуснатата стая
като слепец в каменоломна.
Жадувам с цялата си воля
да зърна мама пред вратата.
Жилетката й е на стола,
на масичката - очилата...
Но друго разумът навява.
Пространството имагинерно
така в тъгата се стаява,
че багри цветовете с черно.
И времето като влечуго
пълзи в обратната посока.
Не предвещава нищо друго,
освен реалността жестока.

Ухания

Каквото и да си кажем -
есента е дошла.
Трънките в тръните посиняха,
устояли на вятъра.
Той се мъчи да влезе в изоставената къшла,
която съзерцавам през илюминатора.
Самолетът е просторен, стюардесен и бял.
Ухае на кафе с шоколад и на Sandwich mit Kaese.
Уж съм цял целеничък,
уж и телом съм цял,
а духът ми жадува в планината да слезе.
Тя е страшно красива,
но студена е тя
като любовница изоставена...

Все по-често улавям се, че летя,
без да се извисявам.



Мелодия на скръбта

Не мрачина,
а мрачна мрачина...
Макар меланхоличните минути
да ръсят звън
от стъклени монети,
по метода на струнните клавиши
мелодията на скръбта научих
и се долавям,
че си я подсвирквам,
когато мрачината есенее,
когато ябълките се обличат в скреж...
И в мрачината
виждам
само
ти...