Поезия
Антология
Нови стихотворения от Тодор ЗГУРОВ
/ брой: 120
Скъпи читателю!
В днешния брой на "Пегас" е представена антология от стихотворения на Тодор Згуров, в които се усеща дъхът на Родопите и силата на живителната връзка с родовите корени. Приятно четене.
ТОДОР ЗГУРОВ е завършил Техникум по механотехника в Хасково, както и СУ "Св. Климент Охридски" - философия и история. Доктор по философия от БАН. Работил е като редактор и зав. сектор във вестник "Родопски устрем" - Смолян, бил е и главен редактор на списание "Ключ. Полезни знания". Съосновател и пръв председател на УС на Центъра за устойчиво развитие на планината - Смолян. Понастоящем е директор на Регионалната библиотека "Николай Вранчев" - Смолян. Член е и на редколегията на списание "Родопи". Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика. Публикувал е поезия, включително и епиграми, както в сайтове и периодични издания, така и в специализирани - списание "Везни", списание "Проглед" и др. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
КОРАБЧЕТО БЯЛО
Там долу, на реката,
на корабче едно,
две деца щастливо
издигали платно.
И корабчето бяло
поело по света -
та даже се не спряло
за малко на брега.
То даже не видяло,
как тези две сърца
го чакали с надежда
за сбъдната мечта.
А времето грижливо
събирало мечти в ята,
а те литвали нетърпеливо
- не свивайки гнезда.
И ето, в огледалата
на вечната река,
старец и старица -
непознали своите лица.
Най-сетне от реката,
от синята мъгла,
корабче ги доближило,
ала със спуснати платна...
ПЕСНИЧКА ЗА ТРИТЕ СЕСТРИ...
Вяра, Надежда, Любов -
реят се те във всемира,
ала при първия зов
всяка от тях ни намира.
Вяра е първата тя -
без нея душата погива,
а и злобата на деня
в нас доброто убива.
Когато очите с тъга
замрежи ги тъмнината,
тогава Надежда добра
долита със светлината.
Ето я и Любовта -
на сърцето е верен обител
и от отровата на завистта
негов е първи спасител.
Вяра, Надежда, Любов -
винаги нека Ви има
и при тревожния зов
всяка дано ни намира...
ДОКАТО НИ БОЛИ...
На всеки в календара
стои пореден срок -
но защо да правим драма
и да изпадаме във шок?
Щом още в сърцата
запалват се искри
и от любовни страсти
все още ни боли.
Но още в календара
последен срок стои -
дали начало ново
за уморените души...
БАЩИНА ПОВЕЛЯ
Не се забравя онзи ден,
когато в болницата сива
изрече лекарят смутен:
"Баща ви си отива..."
Но как да вярвам на това
и как да си призная,
че битката със болестта
белязана е с края?
И пак се втурвам по града,
лекарство ново диря,
намирам го до вечерта,
в надеждата го крия.
Но с глас от силни дни,
баща ми ме посреща:
"Спри, не можеш ти
на съдба да си насреща!"
Кога е моят час - не знам,
но моля Бог за сетна сила,
таз бащина повеля да предам
и тихо в мир да си отида...
ЛУДО БИЛЕ
Лудо биле в младостта си
кой не е усещал?
И във нощи упоени
за старост се ли сещал!
Ех, ти обич - лудо биле,
птица устремена,
и от бурята житейска
още неранена.
Де изчезна лудо биле
във години сетни -
днес на птицата крилете
вече са несретни.
Но сърце се не предава,
спомен огън пали -
сякаш птицата дошла е
по пътеки стари...
Там до изворчето чисто,
биле лудо се оглежда -
но ръцете непознало
мигом в треви се свежда.
На ръцете мъжка сила
време ядно е изяло,
но сърцето се не спира,
за биле лудо закопняло.
Нощ във ден ще се обръща
и така до края -
но дано в небесна къща
лудо биле ни омае...
ЛОШИТЕ ДУМИ
Лошите думи
под камък не спят
- в душата намират те
своя обител,
и в гняв връхлетял ни
се втурват навън
- пронизват най-близки,
а и своя пазител.
И какво, че се молят
за прошка очи,
а вината разбрана е тя
и простена,
щом отново коварно
прибираш ги ти
там, в душата -
довчера от тях омерзена...
НЕБЕСНА ПЪТЕКА ...
На километри от града,
в прегръдката на планината,
блещука къщичка една -
светулка съща в тъмнината.
А в нея старец не унива
и под очите на звездите
на времето кълбото свито
в молитва, а и в труд, развива.
Но ето идва полунощ -
небето сякаш се отваря
и той, понесен в огнен кош,
неземни граници разтваря.
Утро е - сипва се зората
и първо горе в планината,
но сварва майстора-чешмар*
от часове приведен над водата.
А тя - водата, му говори
и на ръце му сила влива
и скоро там чешма красива
жадни устни и души намира.
Така и в студ и в топъл дъжд -
макар и с крачка по-скъсена,
върви изправен възрастният мъж
в пътека, от съдбата, осветена...
-
* В Родопите живеят - вече на преклонна възраст - прочути майстори-чешмари. Те са "хванали" стотици извори, които са превърнали в живоструйни чешми, изградени в повечето случаи със собствени средства. Повечето от тях познават силата на молитвата. Един от тях е осемдесетгодишният проницател Земфир Манчев - Бай Манчо, който живее в местността Белия камък, над Смолян.
-
ДОВЧЕРА
-
Довчера бяхме две деца - усмихнати, нетърпеливи,
и бяха в ритъм две сърца
в игрите тъй щастливи.
Години литнаха с ятата,
но къде ли отлетяха, -
щом в поривите на летата
дълги зимите влетяха!?
Днес на каменния кей
бриз топъл не ни среща -
там злият вятър суховей
старостта - неканена, довежда.
Но какво, че нашите тела,
приведени са и са уморени,
щом млади още са сърцата
и душите ни са неранени.
ПОВИК
Лист - самотен в есента,
към земята е политнал,
ала той и в гибелта
нова пролет е повикнал.
Ще стихнат зимни ветрове,
силно слънце ще изгрее,
и над разтопени снегове
лист в кокиче ще живее.
С УСМИВКА НА ДЕТЕ...
Човек с усмивка
на дете,
по път трънлив
вървеше,
ала и хляб, и сол,
и топлина,
със странника
делеше.
На хулите
бе глух,
и думите пестеше:
с техния
отровен дух
сърца невинни
не гореше.
Вървеше той -
и в пек, и в дъжд,
сред завист, лицемерие:
ала в пазвата
не нож,
а цвете той,
държеше.
Ала къде, къде
сега е той:
в мрака ли
стопи се,
или уморен,
но несломен
в душите наши
затаи се?
И там, той чака
тръбен зов
на път отново
да поеме
и в намръщения ден
сърца с любов
да сгрее:
нали, нали,
човек
с усмивка на дете,
във всекиго от нас
живее!
МОМЧЕТО И ПОЛЕТО
На момчетата, които не се завърнаха от фронта...
Белият, белият сняг
нежно завил е полето
- то помни последния бяг
на него, на него - момчето.
Как устремено било
нагоре - към вражеска кота,
как картечът срещнал го зло
и зачислил го във вечната рота.
Днес на котата - там на върха,
паметник стига небето,
но какво, какво от това,
щом момчето не вижда полето...
И какво и какво от това,
че днес снегът гали сърцето,
щом съдбата с война,
а не с момиче срещна момчето.
И какво, че от пек и от дъжд
и гранитът на пясък ще стане,
щом момчето не станало мъж
там - в земята, ще си остане ...
И само белият сняг
с покров ще замята момчето
и ще се моли последния бяг,
на момчета, да не вижда полето...
ДО БЯЛАТА БРЕЗА
Било е време на война
и в утро мразовито,
посели двама вречени бреза
с надежда той да се завърне...
Но войната зла съдба -
за него, за войника е донесла
- наместо влюбена жена
куршум злокобно го посрещнал.
А там до бялата бреза
с коса от вятър разпиляна,
зарила пръстен тя в пръстта,
косата в черен възел запленила.
Години литнали като ята,
но не на юг те отлетели,
а старицата посрещала сама
изгревите - все по-студени.
Но ето в залезния ден
до бялата бреза се свела
и там над пръстена неблагословен,
душата й - небесен път поела...
ДОБРОТО И ЗЛОТО
Те брат са, а и са сестра,
но все близнаци същи
и на една монета са
две страни присъщи.
Когато завистта
погледа премрежи -
то злото е дошло
и хвърлило е мрежи.
Но стават чудеса
очите просветляват -
за обич без лъжа
с доброто се надяват.
И пак е нощ във зло,
но идва ден с доброто,
така и до безкрай
върти се колелото...
КОСИТБИ...
Юни е.
Дядо ми коси.
Тревата дъхава е,
и тъй зелена.
В очите
радостта блести -
редом е отмяна.
А то - внуче,
не седи:
за вода със стомна,
тича -
и пият, смеят се
в захлас -
и съдба е споделена...
Години се стопиха
в миг -
сън в съня,
ли бяха!?
Животът в шепа
се събра:
мечти и внуци
отлетяха...
И ето -
в юнска мараня,
кося трева зелена:
ала Океан
с внуче ме дели,
и стомна вече
е строшена...
А там,
от небесна вис,
дядо ми се смее
и чувам топлия му глас:
"Стомна, цяла, е до мене.
И чака те,
в някой час,
двамина пак
вода да пием...
Дали за мен,
житейски кръговрат,
отново ще
отмери юни!?
Знам само,
че в юнски ден,
все някой ще коси тревата.
А тя - тревата и без мен,
пак дъхава ще е
и тъй зелена...
Редактор Боян Бойчев