Ти

Ти си звънът на камбаната призори,
ти целуваш очите ми в утринен сън...
Ти си ми радиото и телевизора,
ти, ти си ми слънце, което наднича отвън.

Ти си ми вечна жена за сънуване,
ти, събудена нежност, с теб аз съм готов
да почваме своето дълго пътуване
отвъд – към небесната Божия звездна любов.

Ти си сълзицата ми под клепачите,
дето трябва да крия от взор насмешлив
и пред теб мога само по мъжки да плача,
и тъжен да бъда, и просто по детски щастлив.

Ти си мечтанието на поетите –
мен огреяло с Божията светлина.
Благодаря ти, мой Господи, за късмета
да имам възлюбена, с буквичка главна Жена.  
 

 
Какво е любовта?

Какво е любовта?... Кажи, мой Боже! –
Адам и Ева собствен рай да съградят,
да оцелеят двама в този свят тревожен
и стръмен път до Теб да извървят?...

Какво е любовта, любима моя? –
да те целуна тихичко, когато спиш,
да счупя телефона – луд и неспокоен,
когато дълго ти звъня, а ти мълчиш?

Какво е любовта?... Да те ревнувам
от образа на друг, в очите отразен...
Когато си сама, бял Дунав да преплувам –
до тебе аз да бъда, ти да си до мен.

Какво е любовта?... От смърт по-силна –
добрият Стендал точно я превъплъти...
Пътувам още аз през дъжд и сняг обилен,
единствено в студа да ме целунеш ти. 

Какво е любовта, кажи какво е?...
Игриво пламъче вдън черни две очи:
– Мой малък дон Фабрицио, нали съм твоя?
Заспивай вече... Целуни ме... И мълчи!      
 

 
Песничка за любовта

За нея е писано от векове –
великото чудо, на име Любов...
Ще повторя известните нам умове –
ни чувство различно, ни образът – нов.

И все пак, аз помня, че ти ме обзе,
че ти ме залюби от първия път,
и че нямат умора тез мои нозе
в безкрая към тебе до днес да вървят...

На млади години – раздяла и скръб –
аз – край Дунав, ти – горе край Янтра в нощта,
а нозете ми млади вървят ли, вървят –
до прегръдка, целувка и... други неща.

Ти – първа и свята за мене любов,
толкоз пътища стръмни до теб извървях –
в толкоз битки за тебе, за ласка и зов,
великата истина аз проумях.

Ни злобните феи, ни завист, ни злъч
свещеното чувство не могат да спрат –
напук на мълвата, човешката глъч,
Любов ще ни сгрява... И тук, и отвъд!
 

 
Последната сцена

Сега ще изживеем всичко хубаво докрая,
ще се превърнат часовете в дни,
а дните ни – в години.
Сега ще извървим и пътя си до Рая,
животът – тъжен стих поантов, ще отмине.

От драмата Живот ни предстои последна сцена,
в която двамата ще бъдем
режисьори и артисти.
До гроб оставаме слуги на Мелпомена,
а съвестта ни и ръцете ни са чисти.

В последната ни сцена пак талантът ти ще грейне –
ще влезеш в ролята си
на сестра и майка, и любима,
ще влезеш в ролята – Ерато в Хипокрена –
усмивка и за старец Аполон ще има.

В последна сцена вече Хермес ще ми връчи лирата,
ще свиря аз до сетния ни час,
що Господ  дал за песни...
В последна сцена трябвало и да умираме,
но знам, че Бог е с нами... Пускайте завеса!
 

Има смисъл

Там, зад облаче бухлато,
Господ Бог наднича
как скрибуцаш тихо с пачето перо...
Има смисъл да си жив и да обичаш,
всеки ден да вършиш по едно добро.

Всеки ден да бъдеш ти
и влюбен, и различен,
и по-зрял да звънва снощният ти стих.
Музата, доброто, вечното момиче,
чака неизменно в своя пристан тих.

Тя е първа обич, тя е
пръв критик и фенка,
тя целува страстно, всичко ще прости,
там, на дясно рамо, има сладка бенка –
бързо целуни я с много нежност ти.

После довери ѝ
среднощните терзания,
за да ти прошепне, че си талантлив –
въпреки обидите, късното признание...
А бе, има смисъл просто да си жив!
  

В такава нощ

Луна, луна, ти пак си резен диня
и пръскаш семчици из Божите нивя...
Невидим, Господ покрай тебе мина,
ветрец над този свят смълчан повя.

Тук долу, в мрака, лампичката свети
и кротко скърца моето перце,
будуват горе древните поети
и аз не спя, и аз броя овце.

В такава нощ невестите зачеват,
а Господ е доволен – благ и тих.
Застава до Сина Светата Дева,
дете се ражда тук... Или пък стих.

И думичките мои се обичат –
луна, звезди, свещена самота...
И аз на звезден акушер приличам –
с поезия е бременна нощта.