Ние се страхуваме, че регионът ще потъне в хаос

Андрей Иляшенко
наблюдател

Авторът е наблюдател на „Голос России“

Руските политолози и руското МвнР разглеждат „Арабската пролет“ като следствие от социалните конфликти в Близкия Изток. Авторитарните режими, свалили монархиите в Египет, Сирия и Либия, на третото-четвъртото десетилетие от своето съществуване вече не можеха да осигурят нито социален прогрес, нито социална справедливост, нито социални „асансьори“. Оттук тръгват и Тахрир, и демонстрациите в Тунис, протестите в Сирия и Либия. Събитията в Близкият Изток носят социално-политически характер, подчертава ръководителят на департамента за Близкия Изток и Северна Африка в МвнР на Русия Сергей Вершинин.
Офицерите-националисти, оглавяващи тези режими, се бяха сработили отлично и с Вашингтон, и с Москва. Кремъл категорично забраняваше на съветската преса да пише за разправите с комунистите в тези страни и разменяше оръжие срещу влияние в региона. А САЩ, в името на стабилността в главния регион за добив на нефт в света, и до ден днешен гледат през пръсти как там разфасоват тяхната „свещена крава“ - правата на човека.
Алтернатива на офицерите бяха ислямските политически организации. Реална алтернатива, както показаха събитията от иранската революция през 1978 г., когато аятоласите смениха авторитарния режим на шаха. Още тогава политическият ислям показа своята жизнеспособност. Затова офицерските режими в Близкия Изток бяха толкова непримирими към ислямистите.
Сега ситуацията е диаметрално противоположна. В Египет – най-голямата страна в арабския свят – умерените ислямисти отстъпиха своето място в затворническите килии на бившия президент Хосни Мубарак. Либийският президент Муамар Кадафи стана жертва на саморазправа. Президентът на Тунис Бен Али би осъден задочно. Йеменският президент Али Абдула Салех оживя по чудо при покушение и се пресели в САЩ. В тези страни, както и във всички страни с мюсюлмански общности – от Атлантика до Тихия океан, бяха проведени антиамерикански протести, които не могат да бъдат наречени шеговити.
За разлика от съветските времена, Русия не е склонна да запише подобна ситуация като свой плюс, както бе във времената на „игрите с нулева сума“.
Тя си има свои интереси. В телевизионно интервю в началото на септември Путин заяви: : „Слава богу, ние имаме много добри отношения с целят арабски свят, но не бихме желали да се потопим във вътрешноислямските конфликти, да взимаме участие в изясняването на отношенията между сунити и шиити, алауити и така нататък. Ние се отнасяме с еднакво уважение към всички... Нашата позиция е продиктувана само от едно – желанието да се създаде благоприятна обстановка за позитивно развитие на ситуацията за много години напред“. Това е същият този прагматичен подход, който Москва, освободила се от идеологическите предразсъдъци и геополитическите амбиции на СССР, се стреми да използва в отношенията си с външния свят. Явно такъв подход намира отклик. Още през септември 2011 г. бъдещият египетски президент Мохамед Мурси заяви, че желае по-широко сътрудничество с Русия. Видимо, ясните контури на сътрудничеството на РФ с Египет ще се очертаят само с времето, след стабилизацията на вътрешнополитическата обстановка в тази страна. В същото време отношенията с друга група страни от Близкия Изток – монархиите от Персийския залив – през последната година станаха видимо по-сложни. Като цяло, засега ситуацията предизвиква опасения. След убийството на американския посланик в Либия, руският президент излезе със специално обръщение. „Ние се страхуваме, че регионът може да потъне в хаос, което реално погледнато се и случва“ - подчерта Путин. В този контекст руско-американското сътрудничество в региона става особено актуално.