"Несъществуващите"

Хората с увреждания съществуват за семействата си, приятелите си, за близките си. Ала тях ги няма в града, защото градът продължава да не предвижда за тях скосени тротоари или пригодени автобуси и трамваи. Те никога не са сигурни дали когато тръгнат от точка А, ще стигнат до точка Б.
Те не съществуват за детската градина и училището, защото медицинските работници, възпитателите и учителите не знаят как да отговорят на специфичните потребности на такива деца. За по-лесно детски заведения искат от родителите хиляди левове "дарение" за забавачката! Влезли в училището, възможностите на тези деца най-често са недооценени. Някои може и да са даровити, но българското училище сякаш се бои от тях и просто не им дава шанс.
Пораснали, хората с увреждания не съществуват и за пазара на труда. На съвременната българска държава очевидно й е по-лесно (а може би й излиза по-евтино) да им плаща мизерни социални помощи, вместо да им даде шанс сами със собствения си труд да заработят прехраната си и да пълнят държавната хазна. Иначе данните ясно показват, че 95% от фирмичките на хора с увреждания са стабилни и работят добре. Малцина обаче са имали шанса да започнат своя мъничък бизнес. А днес е трудно да се каже и колко от тези малки фирмички бяха удавени през последните 3 години и половина. И колко семейства са били обречени на нищета заради това.    
Срамното и унизително отношение към неколкостотинте хиляди хора с увреждания личи и от актуализираната през януари Национална програма за заетост и обучение на хората с трайни увреждания, подписана от социалния министър. Тази програма предвижда в столичния район "Люлин" цифром и словом... 3 (три) работни места!
И всичко това е отделно от онова правило, от което някои държави се поучиха - всяка криза удря най-напред и най-силно уязвимите групи хора.