Необходима е нова духовна политика за обществото

Георги Н. Николов

ДРАГОМИР ШОПОВ е роден на 13 август 1938 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е народен представител в 37-о и 38-о Народно събрание. Автор е на 36 книги - поезия, публицистика и стихове за деца. Творби на Шопов са преведени на полски, руски, румънски, беларуски, финландски, френски, сръбски, английски и др. език. Носител на различни литературни награди и отличия. Член на СБП и СБЖ.

- Приятелю, защо политическите промени след 1989 г. внесоха разцепление в уж монолитното дотогава писателско общество? Защо се загуби приемствеността между творческите поколения, които сега се делят най-общо на "стари" и "млади", на "традиционалисти" и "модернисти"?
- Промените внесоха разцепление не само в писателското общество. Промениха се отношенията между хората, разделиха се семейства по несъвместимост от политически характер. В такава порочна политическа обстановка бе необходимо да се вбие клин и в писателската гилдия, да се заглуши гласът на честните писатели. Някои колеги неочаквано се събудиха на 10 ноември 1989 г. като убедени борци срещу комунистическата партия, в която довчера членуваха. Преди такива като Стефан Цанев усърдно и вдъхновено пишеха за комунизма, за Дзержински и чекистите, а сега забравиха своите дитирамби и се постараха да пренастроят послушната си лира, за да бъде тя оценена от новите властници. Като по нечия поръчка група писатели побързаха да напуснат обявения от тях за тоталитарен Иван-Вазов Съюз на българските писатели и създадоха Сдружението на българските писатели начело с Любен Дилов. Обсебен от силна разрушителна енергия, фантастът Дилов изговори куп безсмислици като тази, че ако имаме желание да станем истински човеци, трябва да забравим своите национални и религиозни идеали. Срам за български писател! А каква беше целта на Сдружението, подчинено на "Отворено общество" и на милиардера Сорос, който купи някои писатели, за да работят, скъпо платени, за отродяването, за обезбългаряването на големи слоеве от нашето население, за да се убие чувството за национална принадлежност у хората. За това помагаха усърдно онези автори, които продадоха съвестта си на Сорос. Продажниците нарекоха своите довчерашни колеги-писатели "озъбена и бездарна паплач". Те неистово крещяха, че Вазовата поезия се измерва на килограм, че половината от литературната ни класика е негодна. Аз не деля писателите на млади и стари, а на талантливи и бездарни. Сега се толерират бездарните, намерили издатели и клакьори, които ги хвалят до възбог, без да има защо. Някои от тях се самоопределиха за модернисти. От поетическите им напъни се убедих, че те не разбират какво значи модернизъм. Не е модернизъм да създаваш отблъскващо цинични вулгарни тестове. Бих искал да попитам т. нар. модернисти дали са чували за модерното списание "Кресчендо", излизало у нас през 1922 г.? Дали са прочели полезните статии за новата поетическа техника, за характерните белези на новата лирика, а именно: човечност, бърз ритъм, мъжественост, делничност? Дали помнят нещичко за крайната цел на изкуството, която се заключава в "очовечаването на самия човек"?
- Има ли вина държавата за тази бездна между авторите от различни поколения? Защото днес тя няма ясни национални приоритети, родовата памет все повече се покрива с прах, а патриотичният пантеон е почти срутен. Липсва и ясна визия за бъдещото време, подменена с мъгляви европейски "ценности"...
- Разбира се, че има вина. Всички бяхме свидетели колко талантливи творци останаха без работа, живяха в нищета и накрая си отидоха от този свят, разочаровани от собствената си родина. В същото време на разни чалга певци и певици, които развращават децата и младите поколения, се плащат огромни хонорари. За тях са отворени вратите на всички телевизии и радиа. Сега тези толерирани "творци" са сред т. нар. елит на държавата. Няма ясни национални приоритети и родовата памет се покрива с прах, защото на някои така им е изгодно. Всичко вече се мери с печалбата и с парите! Иначе нямаше да се позволи да се пишат небивалици за Левски, за Ботев, за Вапцаров, нямаше да сме свидетели на срамната одисея с къщата на Яворов, нямаше да се рушат национални паметници на културата, нямаше да се съсипе селското ни стопанство и да се изгонят работливите български селяни от родните им места, поради вилнеещи цигански и други банди... Каква родова памет може да се очаква от хора, които веднага след промените пратиха децата си в чужбина и се гордеят, че там те живеели добре, а внуците им говорели перфектно чужди езици.
- С какво "старите", отдавна утвърдени писатели, могат да заинтересуват и привлекат млади автори? Защото голяма част от по-възрастните така и не прекрачиха в 21 в., компютърът им е чужд, а макроинтелектуалният свят на "новите" им е непонятен. А те, от своя страна,  търсят себеизява в модерното, привидно неказаното досега, провокиращо с форма и съдържание.
- Мисля, че истински талантливите млади автори винаги са уважавали и са се учили от утвърдените писатели. Александър Геров, Иван Пейчев, Емилиян Станев и т. н. не са работили с компютър, но са обичани и от тях се учат много от днешните млади творци. Говоря за хора с дарба, а не за вманиачени и самонадеяни графомани. Веднъж, преди години, гостувах на Емилиян Станев. В дългия ни разговор ми направи впечатление, че той дебело подчерта какво е най-необходимо за един писател: да притежава култура, обществено чувство и чиста съвест. Дали могат да се похвалят с тези три неща някои млади творци, а и не само млади? И още много каза Станев, а именно, че писателят има  стойност, има значение само когато не забравя, че е частица от народа си; че трябва да бъде много внимателен към чистотата и благозвучието на езика ни, да познава и обича народното творчество; че трябва да слуша как говорят обикновените хора, защото в техния език може да открие залежи от думи и словосъчетания, които нерядко изумяват със своята красота и изразителност. Ценни уроци, нали?  
- Можем ли да виним за отчуждението на огромната част млади творци от проблемите на деня само с намесата на Сорос, "Америка за България" и други сродни формации? Не са ли и институциите тези, които угоднически преиначават факти от българската история?
- Във време на тотална разруха - икономическа и духовна - най-важни обществени институции и отговорни фактори у нас пасивно наблюдават как България потъва все по-дълбоко, тревожно дълбоко. Ние като народ ставаме жертва на един добре обмислен, маскиран, за да скрие истинската си същност, план, който цели да раздели още повече обществото ни, да увълчи хората, да ги хвърли един срещу друг. Тези уж благодетелни фондации действат целенасочено и доста сполучливо, за да постигнат своите предначертани цели. Къде може да се търси спасение от всички тези бедствия? В силата и устойчивостта на националната държава, в която трябва задължително да има ред, законност и грижа за всеки неин гражданин.                                                                                  
- Как да привлечем младите в лоното на родолюбието, българщината и народното единство? И на какви теми да обърнат внимание най-вече? Или разцеплението е вече необратимо?
- Дълги години не се извърши нищо разумно в тази посока, за което вина може да се търси в семейната среда, в учебните заведения, в продажните медии, в правителствената политика... Всички те вкупом показаха и показват, че у нас сякаш не са нужни родолюбиви и образовани, духовно издигнати хора. Затова съвсем съзнателно се замени чудесната ни предишна образователна система с безкрайни и некачествени експерименти. Ти говориш за родолюбието, за българщината... Не ти ли се струва, че днес тези понятия звучат почти архаично? Кой има сили и смелост да поеме на плещите си отговорността за духовното здраве на българите, за подрастващото поколение? Тук е мястото да си зададем още един важен въпрос - за мястото и ролята на интелигенцията. Кога тя ще застане на истински народностно-демократични позиции срещу чуждопоклонниците и родоотстъпниците? Необходима е нова културна политика, опряна на традициите и съобразена с интересите и потребностите на нашия мъдър и препатил народ. 
- Какво е мястото на литературата ни днес в многообразието на съвременния свят? Може ли творчеството на българските творци да бъде своеобразен коректив за нейните верни търсения и посоки?
- Понятия като субкултурата, глобализацията и т. н. ме смущават поради много причини. Една от тях се дължи на факта, че почти всичко, което бяхме постигнали в културната сфера и в литературата, най-вече бе заменено с ерзаци, с продукти на споменатата вече субкултура. Съвременното младо поколение беше пожертвано, беше засипано с пошлости. Убеден съм, че всичко това не е случайно. Точно този подход на обезличаване на националната култура се вписва в глобализацията. Глобализацията, както я разбират някои стратези на световното развитие, е доминирането на силните и богатите над слабите и бедните. Аз не приемам подобна тенденция. Литературата ни със своите най-ярки представители трябва да подпомага укрепването на националния дух. Да не се пренебрегва традицията; да не се подражава на чужди на нашата духовност образци; да не се мърси златното българско слово; да не се изхвърлят от учебниците най-талантливите и родолюбиви български писатели... Не мисля, че който и да е може да бъде коректив за верните търсения и посоки в литературата. Времето е единственият коректив. То ще отсее качествената литература от ерзаца.