Не искам да си купя остров

Уж свикнахме с парадоксалните информации (лоши, добри или просто невероятни), които често се появяват в пространството на общественото ни осведомяване, а пак по детски се изненадвам на някои съобщения. Ето три от тях на обща тема: "Атина Онасис продава остров на дядо си", "Руски милиардер купи острови на Онасис", "Роднина на Онасис рови в кофите за боклук в Гърция".
За най-младите ще припомня, че преди години световните богаташи не бяха толкова много, колкото сега, и броят им не се увеличаваше толкова бързо, както при сегашната криза. Но името на един от тях беше всеизвестно. То е на гръцкия корабен магнат Аристотел Онасис, втори съпруг на някогашната първа дама на САЩ Жаклин Кенеди, вдовица на убития при една от обиколките му из страната американски президент Джон Кенеди.
Тя става госпожа Онасис след второто си бракосъчетание, състояло се точно на продадения сега остров Скорпиос. Какво представлява този остров? Не съм го посещавал, нито съм гледал филмче за него, но си съставям представа от прочетени сведения, според които там има три резиденции, параклисче, хеликоптерна площадка, пристан на яхти... За другия остров (Спарти) не попаднах на сведения, а и както споменавам в заглавието, не съм кандидат да го купя нито него, нито някой подобен. Просто не ми трябва.
Едва ли му трябва и на купувача - руския милиардер Дмитрий Риболовлев, но какво да си ги прави тези над девет милиарда, които му отреждат тринадесето място сред богаташите по света. Два са чорбаджийските рекорди на въпросния Риболовлев: той е участник в най-скъпия развод (със жена си), проточил се няколко години, и на най-скъпо купения апартамент в Манхатън (Ню Йорк), за който са броени осемдесет и осем милиона долара. Навярно ще събудя смешна ревност у нашите кокошкарски богаташи, като продължа списъка с двете вили в швейцарския курорт Гщеед на стойност двеста и единайсет милиона долара, къщата в центъра на Париж за двайсет и четири милиона долара, футболния клуб "Монако", финансовите активи във Великобритания, САЩ, Сингапур, Британските Вирджински острови, Кипър...   
Много добре изглежда на снимката, която видях, милиардерът Дмитрий Риболовлев - с открито лице и млад, далече от мислите за отвъдното. И все пак за толкова заможни хора нашият народ (едва ли само той) неволно заключава, че накрая ще са му достатъчни не повече от метър на два. Тези не особено приятни мисли ме връщат към усетилата вкуса на богатството и славата Жаклин Кенеди, която е прекарала последните си години, занимавайки се с издателска и редакторска дейност. Тя е починала, заобиколена от приятелите си, семейството, книгите, нещата и хората, които е обичала. "Това се другите ми най-добри приятели" - казва тя за книгите в последните си дни на свои колеги. Приятно е за нас пишещите да прочетем подобни думи.
Защо ли впрочем ги пиша тези редове? Навярно заради роднината на Онасис, която е стигнала до кофите за боклук или заради хилядите протестиращи срещу незаслужената си бедност българи, ограбвани от родни чиновници в топлоснабдяването или от чуждестранни посредници в електроснабдяването, продаващи ни скъпо и прескъпо нещо, което си е наше.
Живеем в капиталистическо общество. В което има много бедни и много богати. Сигурно много от богатите са си спечелили имането по честен или почти честен начин. Не ги съдя, нито им завиждам. Защо обаче това разслоение не става по малко по-хуманен начин? Защо държавата, па била тя и командвана от чорбаджии или мераклии да стават чорбаджии, не се грижи за националното ни добруване? Защо гледаме да харижем всичко българско, всичко наше печелившо на чуждестранни фирми и чорбаджии? За мен, простия писател, а навярно и за немалко непредубедени хора от други професии, не е ясно - тези чуждестранни инвеститори, дето ги чакаме с разтворени обятия да дойдат, за черните ни очи ли ще идват, или просто, за да печелят от последните остатъци на нашите природни и други богатства?
Стана ясно, че държавата чрез електроснабдяване и топлофикация ни ограбва, пардон, по-лошо е: позволява на други да ни ограбват, да направят за мнозина българи непосилни плащанията за елементарните битови услуги. И се зареждат във все по-трудно намиращата отговори моя глава въпрос след въпрос.
Как допуснахме красивата ни и природно богата държава да стигне до просешка тояга? Защо е на първо място в класациите за бедност, стигаща до мизерия, и на последно в списъка за нормалното човешко съществуване? Идват избори. Пак ли ще изберем онези, които неотдавна признаха, че нищо не могат да измислят в наша полза? Как ще го измислят сега?