Не е просто да си независим

Леонид Рошал е световно известен детски хирург. Директор е на Московския НИИ по спешна детска хирургия и травматология, професор, лауреат на различни награди – това е само приложение към името. Приложение, което като цяло не е задължително. Защото името е самодостатъчно.
Вече над двадесет години той лети до различни точни на планетата, бързайки натам, където се възпаляват двете хронични, неизлечими „болести” на човечеството - войната и катастрофата. Доктор Рошал помага на ранени деца в Близкия Изток, Югославия, Чечня, Румъния, Абхазия, Нагорни Карабах… Спасявал е пострадали при земетресения момичета и момчета в Армения, Индия, Япония, Египет, Турция, Афганистан… През 2003 година става един от създателите, а по-късно е съпредседател на общественото движение „Лекари срещу тероризма”. Първата акция на тази организация е обръщението към американските власти с молба да осигурят „зелен коридор” за евакуацията от Ирак на осакатени от бомби и куршуми деца. Под негово ръководство работи Международният благотворителен фонд за помощ на децата при катастрофи и войни: бригадата за спешна помощ е готова при първия повик на Рошал да замине за която и да е точка на земното кълбо. Удостоен е с международната награда „Гълъб на мира” „За активна гражданска позиция, проявена при спасяване и защита на деца в период на междунационални конфликти, терористични актове и военни действия”.


Притежавате несметно количество награди, звания, титли. Това важно ли е за самочувствието ви?

Абсолютно не е важно. Сега например започнах да се отнасям много предпазливо към обществените награди. Защото някои от тях имат комерсиална съставляваща. Избират, например, „Човек на годината”. Сред лауреатите се оказват петима-десетима обществено значими личности, които през годината са се проявили блестящо и са постигнали нещо сериозно. Но в този списък непременно ще откриете и няколко персонажа, на всеки от които е било казано: „Искате да станете „Човек на годината” според версията на нашата организация на вестника или списанието – трябва да платите”. Цената на подобен „успех” е двадесет, петдесет, сто хиляди долара …

Вие сте удостояван с титлите „Личност на годината”, „Европеец на годината”, „Гордост на Русия”, „Национален герой”… Нормалният човек, който все още не се е самозабравил от съзнаването за собствената си важност, не може да приема подобни знаци на обществено внимание другояче, освен с известно смущение.

Разбира се, аз оценявам трезво своите заслуги и не се омайвам от себе си. Но съществува например наградата „Свой път”, която е учредена от благотворителната Фондация „Владимир Висоцки”. Ето, получаването на тази награда ми беше приятно.

Трудно ли ви е да следвате „своя път”? Не ви ли спохожда съблазънта да кривнете по общия „път”?

Не, подобна съблазън никога не съм чувствал. Аз съм като котката, която скита самичка. Не принадлежа към нито една партия. Казвам винаги това, което мисля. Не мога да бъда заставен да се подпиша под колективно писмо. Дори и да споделям патоса на подобно писмо, все пак няма да го подпиша. Мога да напиша нещо само от свое име. Може би дори по-рязко. Но да бъдеш независим е много трудно. Трудно е в която и да е страна, но в Русия е особено трудно. Защото получаваш удари отдясно и отляво. Чел съм какви ли не неща за себе си в интернет…


Странно е да се чуват от вас подобни роптания. Все пак вие сте човек, който е обичан от властта.

Обичан?!

Ами да. Достатъчно е дори само това, че вие сте добре приеман в големите кабинети.

И това означава обичан? Е, какво, да не би с коляно да отварям тези кабинети? Между първите лица в държавата и мен стои мощен апарат, който ме недолюбва и често ми причинява неприятности. Критикувах ги един път… Какво говорите!


Въпреки това в последно време тук и там може да се чуе: „Властта използва моралния авторитет на доктор Рошал за своя цел, а той й позволява”.


Властта нито веднъж не ме е използвала. Защото е невъзможно да бъда използван. От никого. Никога. Ако позицията ми съвпадне с тази на властта – казвам „да”. Ако не съвпадне - казвам „не”. Тоест, казвам това, което мисля. Който и за каквото да ме моли.


Нека да поговорим за събитията на Дубровка. Как попаднахте там?

Не бих искал да говоря за това.

Омръзна ли ви?

Не че ми е омръзнало. Тук тази дума е неуместна. Просто ми е тежко да си спомням. Ако имате конкретен въпрос, ще ви отговоря.

Според вас, оправдано ли е било използването на газ?

Абсолютно оправдано. Ако мои роднини, не дай боже, бяха там и бяха ме попитали дали да се използва газ или не, аз бих отговорил: трябва. Ние загубихме сто и тридесет души, това е ужасна трагедия, но останалите седемстотин все пак останаха живи. Разбирам чувствата на хората, чиито близки и роднини загинаха при използването на газ. Но ако не бяха тези мерки, целият театрален център би могъл да полети във въздуха. Аз бях там вътре, видях бомбите, разговарях с Бараев… Терористите не искаха да умират, да не би да бяха дошли там с вътрешната готовност за смърт? И ако бяха разбрали, че всеки момент ще започне щурм, те без да се колебаят биха задействали своите взривни устройства.

Тези събития породиха множество версии, предположения, митове… Вече не знаеш на какво да вярваш. Истина ли е, че там сте зашили ръката на един от терористите?

Истина е.

Вие сам ли предложихте помощ или ви помолиха?

Когато в края на краищата ме пуснаха там, най-напред ми казаха: един от нашите е с повредена ръка, оперирайте го, ако обичате. А аз донесох със себе си медикаменти, та нали това ми даваше възможност да вляза в залата, да поговоря със заложниците, да разбера с какво мога да им помогна. Някой се нуждаеше от капки за очи, на друг – гастритът се бе обадил, трети пък страдаше от респираторна инфекция… А и бандитите също ме помолиха да им помогна. И аз се съгласих. Направих операция и превръзка. Разбирате ли, при лекарите има закон: на бойното поле да се помага на всеки. Дори на престъпника. Нека после го съдят, нека дори го осъдят на разстрел. Но ти си длъжен да изпълниш лекарската си мисия. След повторни посещения в театъра успях да осигуря на заложниците медикаменти и други необходими неща.

Когато в Беслан сте се подготвяли да отидете на преговори с терористите, сътрудниците от ФСБ се опитвали да монтират в дрехите ви микрофотоапарат. Това също ли е истина?

Такова нещо не е имало.

Вас ви викат за помощ или вие сам решавате накъде да летите с вашата лекарска бригада?

Сам решавам. А когато съм взел решение, звъня в страната, където протичат събитията, и изяснявам обстановката. Никога не вярвам на съобщенията в пресата. Журналистите ту преувеличават, ту намаляват мащабите на бедствието. По-често – преувеличават, за да може тяхната страна да получи международна помощ. А аз се старая да получа максимално точна информация. Мога да позвъня във всяка страна, на всеки детски хирург: „Привет! Какво е положението при вас?” В разговорите с колеги въпросите се решават значително по-бързо, отколкото чрез държавните структури. Много оперативно винаги ни помагат МВнР и посолствата на Русия в страните, в които долитаме. За което им изказваме нашата огромна благодарност.

При тези ваши пътувания някога изпитвали ли сте истински страх?

Веднъж имаше такъв случай. Не бих казал страшен, но доста неприятен. Това се случи, когато летяхме за Беслан в малък двумоторен самолет. Времето беше ужасно. Разрази се буря. Мълнии проблясваха около нас и съвсем наблизо. Нищо не се виждаше. Летците ме настаниха в кабината. Дадоха ми наушници. Чувам, че разговарят помежду си, уж на шега: ето сега мълния ще попадне в самолета и край с нас. Помислих си: „Глупаво е някак си да се умира така”. А по-късно, когато благодарение на уредите приближихме Беслан, единият летец казва на другия: „Слушай, а тук има ли планини или няма?” И след тези думи веднага започна „люлеенето”. Видях,че ризите им станаха мокри. Страхотни момчета. Приземиха самолета като „етажерка”. Има такъв начин. Изпод ниската облачност направо изскочихме на пистата за приземяване.…

Като какви хора порастват децата, преживели войната?

Нормални. Аз също съм преживял война и съм останал нормален човек.

А децата в Чечня или, да кажем, в Ирак? Нима у тях не се заражда жажда за мъст?

Времето лекува душевните травми. Макар че не би било лошо да се проведе психологически тренинг с такива деца. Те наистина са преживели шок. Но това не означава, че повечето от тях ще попаднат в лудница. Можехме ли да си представим по време на Втората световна война, че немците и руснаците заедно ще се грижат за гробовете на своите войници?

Научиха ли ви на нещо децата, които сте спасявали?

Едно момче ме научи да пия вряща вода.

Можете да пиете вряща вода?

Да, аз пия вряща вода.

Повече от двадесет години сте по горещите точки… Вие считате работата си като просто оказване на лекарска помощ или гледате на нея… като на някаква мисия, може би?

Преди всичко това е лекарска помощ.

Веднъж някъде бяхте казал, че религията, вярата не спасяват и не могат да спасят, само вредят.

Никога не съм казвал подобно нещо. Или може да са изтълкували думите ми превратно. Казвал съм, че днес вярата, за съжаление, не обединява, а разделя народите. Дори сред мюсюлманите, хората от една и съща религия, има, например, сунити и шиити. И те взаимно се избиват. Враждата и омразата нямат никакво отношение към истинската вяра. А вяра задължително трябва да има. Иначе може да полудееш от невъзможността да си обясниш необяснимото. Ето ние на наша територия реставрирахме болнична църква – църквата на Иверската икона на Божията Майка. За да може човек, който е оставил при нас детето си за лечение, да има възможност да отиде там, да се успокои. В такива моменти невярващите стават вярващи.

Често ли ви обзема чувството за безсилие?

Не, не мога да кажа често.

Може ли да се привикне към състоянието, когато не е по силите ти да помогнеш?

С това никога не може да се свикне. Смъртта на дете – това е трагедия и за лекаря. В такива дни всички тук ходим като че са ни потънали гемиите. Слава богу, че това не се случва често при нас.

Какво ви се отдава най-трудно?

Надпреварата с времето. Трудно е да стигнеш навреме навсякъде.

Вие късно ли си лягате, рано ли ставате?

Ставам около седем сутринта, а си тръгвам от работа приблизително в един-два часа през нощта.

След всичко, което сте видели и преживели, не сте ли загубили вяра в човечеството?

Не, не съм я загубил. Все пак доброто в света е повече.  И добрите хора са повече. Само злите сили умеят да се обединяват. А добрите, за съжаление, често са разединени.