НАЙ-ДОБРАТА ИНВЕСТИЦИЯ Е В ОБРАЗОВАНИЕТО НА ДЕЦАТА

Георги Калайджиев е роден през 1947 г. в Сливен, баща му е цигулар, майка му - домакиня. Една Нова година, когато е на 16 години и вече свири на цигулка, в ресторант "Зора" в Сливен, където баща му се изявява със своя оркестър, празнуват хора от правителството, сред които е и Георги Йорданов - тогава първи секретар. След като го чува как свири, отива при него и го пита: "Искаш ли да учиш в музикалното училище?" Георги отговаря, че това е мечтата му. Отпускат му Чинтулова стипендия. След завършването на образованието си свири 18 години в камерния оркестър "Софийски солисти".
От 1993 г. живее в Германия. През 1995 г. създава немско-българско сдружение, което помага на деца в трудно социално положение в Сливен. Организирал е турне на Сливенския симфоничен оркестър в Германия, Дни на българската култура с представяне на художници, писатели, музикални и танцови ансамбли, концерти на германски оркестри в България и др. След края на всяка учебна година се завръща в родния си град, за да присъства на годишния концерт на възпитаниците на неговата музикална школа. Тазгодишният изпит и тържественият концерт се състояха на 30 юли, децата получиха много подаръци от Германия и учебната година приключи с пикник в Сливенските минерални бани.

- Господин Калайджиев, създал сте школа за обучение на деца от различни етноси, която се помещава в дома на сестра ви в Сливен. Защо смятате, че това е важно - децата от малки да учат музика и да се развиват творчески?
- Живея от 11 години с Мария Хаушилд - социален работник, която споделя идеите и мислите ми. Преди 7 години почина баща й, намериха плик с немалка сума евро с надпис "За доброто на деца от беден произход". Всички бяха развълнувани, къде, на кого да ги дадем, тогава споделих - защо не в Сливен на моите цигани? Заминахме за Сливен, с тези пари накупихме продукти. Къщата на сестра ми беше пълна с пакети, раздавахме ги 4-5 дни, давахме пари за лекарства, но скоро всичко свърши. Тогава се запитах - как мога да помогна на тези бедни дечица, с какво? Аз съм музикант, тогава може би с музика. С нас бяха приятели журналисти от Гера - фамилия Ланге, жената Карин каза: Музиката вместо улицата, Music statt strasse, и така се роди проектът ми. Сестра ми имаше гараж, помолих я да изкара колата си на улицата и разширихме гаража. Впоследствие се предостави още една стая. Намерих едно слънчице - цигуларката Радка Кусева, която прегърна идеята, след това още петима преподаватели. Днес 30 деца учат пиано, цигулка, виола, акордеон, чело, солфеж, а след обед се занимават с подготовка на домашните... Бях много щастлив, исках и аз да върна нещо от доброто на моята Чинтулова стипендия. За мен най-добрата инвестиция е в образованието на децата. Това е най-верният прозорец към доброто бъдеще.
- Има ли младежи от школата, с които особено се гордеете?
- Моя гордост са 3 деца, които вече са в Музикалното училище в Стара Загора - с тромпет, пиано и виола. Отпуснахме и две стипендии за деца в особено трудно финансово положение.
- Повечето ученици, които се обучават, от ромски произход ли са? Години наред слушаме как се отпускат средства за различни програми, за подпомагане и т.н. Но като че ли няма видими резултати.
- Повечето деца са от турски, български и накрая от цигански произход. При подбора им произходът няма значение, те трябва да имат интерес, да посещават редовно заниманията и да имат среден успех в училище минимум 4. По отношение на средствата, които се отпускат за циганите - до тях не стига почти нищо. Не искам да дискутирам това, познато е на всички, но за мен е пълно безсрамие. Голяма част от обучението с циганите се провежда само "проформа" - резултатите са известни. Има различни програми - да, като информация, но кой взема участие в тях? И какви са целите? За циганите винаги е имало малко или много отрицателно, наслоено с поколения, мнение. За съжаление се виждат почти само недостатъците, а много от циганите, високообразовани хора с изключително добро социално и интелектуално развитие и контакти, странят от сънародниците си, от страх да не бъдат заклеймявани с прозвището циганин. Остава другата част - от необразована маса с многото негативи, които за съжаление определят "лицето" на циганите. Не съм ни най-малко съгласен с това как се размножават и живеят моите цигани. Напоследък избуяха такива "плевели" в новите поколения, които, като слушам и наблюдавам, ме обхваща мъка, яд, състрадание... Демокрация? Какво ли е това - право на мнение, право на работа? Колко ли цигани от моя квартал могат да се похвалят, че са отишли при един работодател с желанието да започнат работа и са били приети? Или ако по някакво щастливо стечение на обстоятелствата някой успее, тогава каква е работата, какви са условията? При тази безизходица, и циганите са хора, трябва да се хранят, за съжаление, гладът ги подтиква към най-лошото... Което никак не оправдавам! Но те имат деца, задейства се елементарният инстинкт за оцеляване и духовните ценности почти отсъстват.
- Какво трябва да се направи, за да може младото поколение роми да бъде по-образовано, да се впише по-добре в обществото?
- Наистина трябва да се наблегне на образованието. Интегрирането играе огромна роля, а не "по-заможните родители" да оттеглят децата си от училища, в които има цигани. Моите 30 деца от проекта "Музиката вместо улицата" реших да поканя в Германия няколко месеца след създаването му. Дечицата нямаха никакъв опит, но исках да отворя нов прозорец в главичките им и още - да ги видят германците, та да знаят къде и на кого помагат. Пристигнаха с автобус, с преспиване в Будапеща, настанихме ги в разкошна ученическа база. Посрещнаха ги минимум 10 човека, които се грижеха за спане, храна, организация, концерт, пътуване... Всяко дете получи лични подаръци, надписани поименно - четка за зъби, кърпа, чехли... Бяха в стаи за по 3-4 деца, столовата беше празнично украсена с техни снимки. Тези разбойничета, свикнали, както ние си знаем, изпаднаха в културен шок, същевременно бяха обгърнати с внимание, уважение, любов. Концертите минаха разкошно, немците ги съпровождаха с умиление в очите, поднасяха им подаръци, милваха ги. Последваха предавания, записи в радиото, телевизията - две седмици моите деца бяха актуална тема в гисенската преса. Веднага в мислите ми се преплита паралелно един случай... Братовчед ми Ангел Тичалиев от години организира великолепния детско-юношески духов оркестър "Карандила джуниър", с успехи в Европа, доста добре познат в цяла България. Отговорни господа ги поканили да свирят на някакво честване. Малчуганите влезли с инструментите си в залата, а добре облечен господин ги погледнал подозрително и казал: "Хей, вие, да не вземете да откраднете нещо!" Децата се свили сконфузено, Ангел поискал нещо да каже... Как да се мотивират, да се поощрят децата - разликата в двата случая говори много. Особено ме боли за младото поколение циганки - те са организирано "изнасяни" в Европа, за да проституират. Живеех в центъра на града, в 10-етажна сграда. Един ден под нас слушам българска реч, виждам момичета във входа, които веднага радостно заговорих. Те се стъписаха, не отговориха на дружелюбния ми тон. По-късно разбрах, че етаж под мен е жилището, където тези девойки се "продават" за стотинки. Понякога се чуваха скандали, ругатни, дори няколко пъти беше викана полиция. Виждах колите с български номера, които водеха момичетата. Опитах се да се противопоставя, но нашите сънародници българи се бяха подготвили много добре - с наивни, благи изречения излъчваха само "добронамереност и примирие". Беше ми изключително болно - аз "свалям звездите от небето" пред моята публика, общество, приятели, всички ми помагат да реализирам проекта си за бедни деца в България. Много често във вестниците се появяват новости за моите благотворителни концерти, интервюта, мисли, планове, радост от успехите - това е единият свят. А под мен - "работодателите" на тези момичета вероятно ми се присмиват, мислят ме за луд и си трупат "приходите". Това съжителство просто ми отрови живота и се махнах от този адрес.
- През последните години в България бе наложено наименованието роми, като много хора се обиждат на циганин. Но има такива прекрасни произведения - оперетата "Цигански барон" от Щраус-син, филма на Александър Петрович "Срещал съм и щастливи цигани", "Цигански напеви" от Сарасате, цигански песни от Брамс, великолепните руско-цигански романси и т.н. Заменете в тях думата циганин с ром и изобщо няма да предизвикат романтична асоциация.
- Аз съм циганин, родил съм се в квартал "Даме Груев" в Сливен, родителите ми са цигани, цял живот съм се борил срещу това - "циганин" да бъде обидно прозвище. Но да си циганин - казвам откровено - има толкова хубави стойности, багри, усещания, чувства. С много "отговорни" личности съм спорил, как дойде изведнъж да съм "ром", с какво това ме прави по-добър, по-ценен? Казват, че циганите били много обилно обляни с негативизъм, та като "роми" ще звучат ли по-благонадеждно, изискано, културно, престижно? Точно като роми не бяха ли най-унизителните им изгонвания от Франция, Италия... Намирам безсмислено новото ни наименование роми. Това е просто изместване на големия проблем - право в очите, като ром, имам ли повече, по-качествен хляб? Или напротив? Преди циганите нямаха много, но беше достатъчно. Сега ромите са в голяма беда...
- Учредил сте фондация в Германия, привличате спонсори, организирате дарения. Отстрани изглежда, че не е толкова трудно, ако човек има конкретна идея, цел и воля да я осъществява.
- Не обичам особено думата фондация, защото като че ли в България много хора я свързват с нещо, от което могат да получат лична изгода. Проектът ми е отворен за всички социалнослаби деца и деца от домовете. Когато съм в България, постоянно съм в контакт с учителите и директорите на нашите възпитаници. Радостта ми е огромна, като чуя, че те се отличават доста в положителен смисъл от останалите си съученици, успехът им е по-висок - това за мен е най-голямата награда. Музикалното образование развива фината моторика на децата и подобрява комплексното им развитие. Проектът ми се издържа предимно от благотворителните ми концерти с различните формации, които водя, от мои почитатели от театъра, приятели и много непознати с добри сърца. Благодарение на проекта се запознах с изключителни хора, които многократно ме обогатиха душевно. Немско-българското сдружение (то е само немско на практика, за съжаление, досега не съм получил нищо като подкрепа от граждани в България, макар че има вече толкова заможни хора!), прави доста неща според възможностите си. Радвам се на добро чувство и отношение от страна на община Сливен, които ме избраха и за Почетен гражданин.
- Вие самият като дете сте получили шанса да учите и да развивате дарбата си. Но тогава държавата, институциите, определени ръководители поемаха конкретни ангажименти да откриват и да се грижат за талантливите деца на България.
- Да, благодарение на огромните грижи на общината тогава чрез стипендията успях да завърша Бургаското музикално училище, Консерваторията в София при проф. Боян Лечев и специализация по камерна музика в Будапеща при проф. Татрай. Веднага след завръщането ми бях поканен от "Софийски солисти" за помощник-концертмайстор, с което започна едно невероятно реализиране на това, за което само бях мечтал... След завършването ми, според договора, който родителите ми подписаха за Чинтуловата стипендия, бях длъжен да се върна в Сливен и там да работя. Но мнението, решението, отговорът на тогавашните управници, начело с Георги Йорданов, беше: "За нас е чест, че наш възпитаник, за когото сме се грижили, е поканен в най-престижния български, известен в цял свят камерен ансамбъл "Софийски солисти". И бях освободен от разпределение.
- Школата на "Софийски солисти", този творчески опит какво ви даде?
- Това за мен беше наистина школа. Завърших училище, университет, специализирах, но при тези 13 "професори" започнах да уча на друго ниво какъв е светът на музиката - в истински цветове, багри, нюанси, мисъл, интерпретация, въздействие, стил. Тези 13 "професори" - колегите от "Софийски солисти", ми помогнаха да намеря истински себе си сред тях. Те ме направиха водач, солист, изградиха ми самочувствие. Научиха ме да превъплътя изпълнението си в радост към публиката... Труден път, но безкрайно щастлив - в петте континента на нашата планета. Аз бях най-младият, само на 26 години, всички ме обичаха много заради моите добри постижения. Спомням си първия ми концерт със "Софийски солисти" - участие около 20 минути в партийно-правителствено мероприятие. Гости от цял свят в публиката, а аз трябваше да водя като концертмайстор моите "професори", с диригент Васил Казанджиев. Всичко ми беше като че ли насън, вълнението - ужасно, не зная как съм свирил, как съм водил - след концерта всички се изредиха при мен, прегърнаха ме с думите: "Ти си страхотен!" Те ми дадоха сила, вяра, дързост, закрила, бях приет в едно невероятно семейство.
- Как решихте да заминете за Германия и как се "вписахте" в тамошните културни среди?
- Заминаването ми за Германия беше изключително трудно за мен решение. Наскоро след като се "ориентирах", основах камерен оркестър по подобие на "Софийски солисти". Още първият концерт беше бум в театъра, съставът ни е ценен, обичан от колеги и публика. Репертоарът ни - от Бах през Моцарт, Шуберт... през Марин Големинов, Кюркчийски, П. Хаджиев, П. Владигеров до Шостакович, Прокофиев. Преди две години изсвирихме Марин Големинов - Концерт за квартет и оркестър, беше удивително преживяване! Немците много ценят нашите неравноделни ритми, и колеги, и публика, както и нашата българска "интонация". Кюркчийски беше също преживяване. Почти нямам концерт, където да не застъпя българската школа или руската литература. Първият ми концерт започна преди 20 години с Чайковски - Серенада, последният преди няколко месеца беше с Прокофиев - Песни по Ахматова. Носталгията ми по моите "Софийски солисти" е огромна, те живеят дълбоко в душата и сърцето ми. Всяка година се срещаме на чаша бира в България, когато си идвам в отпуск. Няма по-топло чувство от това, което Пламен Джуров предизвика у мен с думите: "Радваме се за теб, но ако някога решиш - твоето място те чака!"
- В Гисен преподавате в гимназия и в университета - с какво се различава тяхната образователна система?
- Преподавам, обичам си децата, миналата година ме направиха доцент и във Фолксхохшуле. В Германия като че ли се набляга на това учениците да имат "schpass" - удоволствие от заниманията. В началото ми се струваше, че всичко е "повърхностно", не като у нас - профилирано. Но усещам, че когато на тези, които "това" им трябва от подготовката, то е така, имат добро ниво на студенти, конкурентоспособни са при изпити. Искам да подчертая, че моята генерация и по-късно (сега нямам информация) в България, ние от източните страни сме гледани с много голям респект. Нашите инструменталисти - особено щрайхистите, са определено "много здраво стъпили с двата крака на земята". Школата на Ойстрах, на Боян Лечев (ученик на Ойстрах), Владимир Аврамов - това са колоси.
- Във вашето семейство има ли други музиканти, които продължават професията?
- Моето семейство - почти всички са музиканти. Баща ми е цигулар, беше приет да следва в Музикалната академия в София при проф. Елена Генева през 1952 г., но не можа да завърши поради финансови проблеми. Затова мечтата му беше аз да завърша висше образование. На петгодишна възраст той ми връчи цигулката, която ми остава много вярна любов до днес. Племенникът ми Николай Великов е концертмайстор в Сантяго де Компостела - Испания. Двама братовчеди свирят в симфоничния оркестър на Бургас. Племенникът ми Станимир Арабов беше практикант в театъра в Гисен, сега учи майсторски клас в Майнц. Синовете ми Мариан и Николай в София свиреха на цигулка. Мариан завърши в Нюрнберг висше образование, преподава цигулка в музикалното училище в Гисен. Николай завърши в Лайпциг финанси и работи във фирма "Weiss".
- Какви са вашите изяви като изпълнител?
- Като изпълнител имам реализирани грамофонни плочи, почти цялата актуална литература за камерен оркестър; като солист във всички континенти, гордостта ми е работата с Гевандхаус - Лайпциг; солист съм с много концерти в театъра в Гисен, също с моите камерни оркестри "Студио концертанте" и "Колегиум музикум"; имам записи за телевизията, изключително много благотворителни концерти за УНИЦЕФ, Уганда, Гейн...
- Може ли да очакваме да ви чуем скоро у нас?
- От "Софийски солисти" имам покана да гостувам с колеги от Германия. От Сливен съм поканен с моя камерен оркестър да открием новата концертна зала в града, както и на празненствата "Сливенски огньове".


Учебникът "Радост с цигулката", написан от Георги Калайджиев

Георги Калайджиев с млади таланти от школата в Сливен

Издания за проекта "Музиката вместо улицата"