Нашите сересета

Благовест Митков

По-миналата седмица направо изпаднах в параноя. Започнах всяка сутрин да тичам до будката, да си купувам всички налични вестници и трескаво да ги прелиствам. Търся стенограми от записани мои разговори, търся - нищо! Щом няма нищо, значи има нещо! Дебнат подходящия момент, когато по вечерно време някой с дълъг шлифер и с незапомняща се физиономия ще предаде флашката с гласа ми на когото трябва! 
От ден на ден тревогата ми се засилваше. Че са ме подслушвали, подслушвали са ме, това е повече от ясно! Не може да подслушват министри, шефове на митници, че и премиера, а мен да ме пропуснат! Въпросът е кога ще публикуват гадната стенограма?
Кога?!
Времето минаваше, публикация няма и няма, а параноята ми се засилваше все повече и повече! Разглобих вкъщи всичко - телефони, телевизори, компютри, фасонки, тоалетни казанчета - за да търся сересета. Няма!
Изтърбуших картините, преобърнах книгите, разпорих матраците. Няма!
Отпрах паркета, разлепих тапетите, изскубнах цветята от саксиите. Няма!
Прегледах си дрехите, обувките, запалката. Няма! Отидох на лекар, поисках да ми направят рентгенови снимки на цялото тяло. Току-виж пък са ми имплантирали някое миниатюрно сересенце. Няма!
За известно време се успокоих. Е - рекох си - слава Богу, не ме подслушват. После обаче си рекох друго. Толкова ли съм им безинтересен! Обидно е някак си. Плюс това е и дискриминационно. Сто милиона бюджет за подсушване, а за мене и сто лева явно не са заделили! Къде е тук справедливостта?! Когато са раздавали куфарчетата и са назначавали милионерите, мен ме нямало в списъка. Когато отпускаха кредитите и парите пак пърхаха като пеперуди из въздуха, аз пак извън списъка. Сега, когато слагат бръмбарите, мен пак ме няма! Егати и демокрацията!
Поядосвах се, попсувах, пък си сипах една ракия, после още една и на третата завъртях заканително глава и си казах: Така ли?! Ще видите вие!
И започнах да се подслушвам сам. Но понеже обикновено с никого не говоря, започнах да си подслушвам мислите. Мерне ми се някоя мисъл в главата, аз я подслушам и я запиша. Мерне ми се друга мисъл - и нея я подслушам и я запиша. За два дни толкова нещо записах, че се уплаших. Не за себе си, а за държавата. Щото държавата не може да си представи, ама изобщо не може да си представи какви мисли ни минават през главите на нас - неподслушваните!