Нашата свобода прилича на лудост

Михаил Жванецки

 При диктатурата всички се боят от въпроса, а при демокрацията – от отговора.

След като изминахме пътя на еволюционното развитие надолу по спиралата, ние се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали. С тази разлика, че сега сме без пари, без най-добрите мозъци и мускули. По същия начин както изгубилият всичко в казино се връща вкъщи. Върнахме се, мамо! Вкъщи! Вкъщи!
Нашата свобода е това, което правим, когато никой не ни вижда. Стените на асансьорите, тоалетните на гарите, броните на чуждите коли.
— Кой направи това?
— Кое?
— Ето това.
— Що, да не би да е забранено?
— Да, забранено е.
— Не съм аз.
Ето това е нашата свобода. Пречат ни ръцете отпред. Но ръцете отзад са съвсем друго нещо. Както и заповедите не отпред, а отзад. Т.е. не като ни викат, а като ни ругаят. Това е съвсем друго нещо. Можем да си затворим очите и да се подчиним: „Лявото рамо напред! Марш! Стоп! Почивка! Ставай! Мирно!...”
Така че народът сега е в правото си да иска ред. Това ни е в кръвта – отговорността, точността и тази... честност, порядъчност и чистота. Ние живяхме в условията на ред цели 70 години и не можем да отвикнем от това. Затова нашата свобода е всъщност хаос. Нашата мечта е да има ред в хаоса. Разликата не е голяма, но някои я чувстват.
Те ни съобщават: ето сега е демокрация, а ето сега е диктатура. Това, което се печата при демокрацията, се говори при диктатурата. При диктатурата всички се боят от въпроса, а при демокрацията – от отговора. При диктатурата има повече балет и вицове, а при демокрацията – пътувания и грабежи.
Страхът от по-едрото животно е еднакъв. При дикатурата могат да те смачкат отгоре, а при демокрацията – отдолу. При пълен ред – от всички страни. Да се каже, че при диктатурата милицията ни пази, е донякъде преувеличено. Тя ни охранява. Особено в местата за лишаване от свобода. Това си беше и си е така.
На улицата, във въздушна и водна среда, това си е работа на самите покойници, затова количеството на загиналите във войните у нас е равно на количеството на загиналите в мирно време. Като цяло, нашата свобода може и да се отличава от диктатурата, но не така рязко, че да може да я отличи един необразован човек, като например, прокурор или военен.
Много хора се вълнуват от съдбата на сатирика, който процъфтява в оранжерийните условия на диктатурата на пролетариата и вехне в ужасните условия на разцвета на свободата. Но всичко това са просто приказки. Просто при оранжерийните условия на нелегалната дейност той се откроява по-ярко и се чува по-ясно. Самият той има ясни отправни точки. Вързан е на верига и лае по всеки минаващ влак, т.е. предметът, лаенето, веригата и коефициентът на полезно действие са ясни на всеки.
В условията на свобода сатирикът е без верига, макар и с каишка. Неизвестно е, къде е той в момента. Неговият лай се чува ту във войските, ту под оградата на самия Кремъл, но най-вече той съсредоточено търси бълхи, мислейки си с огромна мъка за вечерята. И глупак ще разбере, че в седенето, вързан на верига, се крие повече духовност и проникновение в собствения вътрешен свят. Защото като си вързан, можеш да бягаш само във въображението си, което е винаги интересно на читателите.
Разбира се, не пречи на писателя да полежи в затвора, за да напише висококачествена литература, която да излиза от организма му. Честно казано обаче, просто не му се иска. И тогава приемаш много други неща: бъркотията в семействата, свиждането с децата... Така че затворът е прекалена крайност.
Това, което ни радва днес, е предчувствието за нова нелегална дейност. Свърши се с вълненията, бягането напред-назад, митингите, изборите, дебатите, отново в кухнята, отново намеци, отново главно управление на културата и увеличени задължения. Отново ти викат: „С произведенията си унищожавате съветския човек”, а ти им викаш: „А вие с вашите микробуси направо го прегазвате”.
Този, който ни кара отново да излезем в нелегалност, дори не подозира с какви професионалисти си има работа. Казаното оттам по всички закони на акустиката звучи десет пъти по-силно и по-високо, и най-вече се запомня наизуст. Вечният лозунг на ръководството „По-добре да се работи утре, отколкото днес” се тълкува там просто, че няма смисъл да се работи днес.

Авторът е известен писател-сатирик. (Монологът е публикуван в „Московски новости”)