На Лъвов мост

Често минавам през Лъвов мост, след като съм обикалял Женския пазар или съм пазарувал в "Билла". Менят се датите, сезоните, годините, но картината е една и съща. Жени са изложили цветята от домашната градинка, копъра, лука и магданоза; един предлага джиесеми, току-що получени от завода, разбира се, но на половин цена; млади цигани хапват пица от пекарната на "Мария Луиза", смачкват хартийката и без изключение я хвърлят в коша (за разлика от българчетата, впрочем). Облечени са по последната мода - тесни панталони, татуировка, кичур на темето, останалото  остригано нула номер. Впрочем, именно младите цигани са единствените, които се спускат да ми подадат ръка, когато с бастуна се качвам на трамвая и също само те ми отстъпват мястото си на седалката. В дните на футболни мачове иже нарицаемите "агитки" веят знамена и реват с пълно гърло. Тук са и арабите, превзели някога "еврейската" улица "Цар Симеон", малко по към  "Света Неделя". В петъчен ден насам идват богомолците от джамията на Халите. Пъстър свят.

Но тук искам да разкажа друго, от което сърцето боли, ако имаш сърце, разбира се. Лъвов мост е сборище на изпаднали от живота хора, просяци. На едни им липсва ръка или крак; дрипава майка е гушнала пеленаче, а каката протяга ръчичка за стотинки; трети направо прави "заявка" - коматче хляб. Възрастна, или поне така изглежда, е седнала безмълвно на нещо, което някога е било одеяло, и чака нощта, за да го разстеле на тротоара.

Но най-забележим, или по-точно действащ могъщо върху обонянието, е един по-скоро млад мъж, който не сяда на цокъла на някоя от  сградите и не протяга ръка за просия. Той просто се движи, понесъл върху себе си цялото си имущество на този свят: пуловери, анцузи, сако, балтон, шлифер, протрита, трудна за идентифициране, завивка. В ръката - почти празна пластмасова бутилка, вероятно с отлята му от добросърдечен побратим ракия. Хората бързо се отдръпват - миризмата, боже миризмата - смрадта е непоносима. Този нещастник едва ли помни що е това тоалетна, клозет, нужник - носи ги със себе си, по-точно в гащите, анцуга, панталона...

Хубаво е Бойко да включи Лъвов мост в списъка на обиколките с джипа, пиарката му да снима "обектите" и вечерта да ги покажат по БНТ. Защото не всички имат път през Лъвов мост, а вероятно просто го избягват, ако веднъж поне са имали път от там. Поучително би било не само за строителя на магистрали.

В онези ужасни времена на комунизма банани нямаше. Нямаше и просяци, бездомни, които спят по цоклите на сградите, включително на "Граф Игнатиев", не само около Лъвов мост; нямаше майки, чиито деца протягат ръка за стотинки, за да има хляб за малкото братче; нямаше млади мъже, които не съзнават, че носят нужника от кръста по-надолу. И тук не споменавам десетките редовни абонати на приемателния пункт за вторични суровини, които наблюдавам всеки ден от балкона си. Старици, които са се изкривили под тежестта на пренасяната "стока": хартия, пластмасови бутилки, празни кашони; мъжете, като по-яки, влачат пружини на кревати, разни винкели, че дори и капаци на улични шахти. А и едните, и другите задължително проверяват не е ли останало нещо за хапване в боклукчийската кофа на ъгъла.  

Да, вече не сме презряна социална държава, възцарила се е свободната инициатива: кеф ти проси, кеф ти предавай вторични суровини, кеф ти продавай съвършено нови джиесеми на половин цена, кеф ти не се къпи и си носи цялата покъщнина върху себе си.

Все още по улиците скитат и бездомни кучета, но ще дойде и техният ред грижовно да се озоват при събратята си в специализираните кучкарници, където ще ги хранят по три пъти на ден, ще имат подслон и ще ги обгрижват ветеринарни лекари. Благородни лелки ще участват с волни дарения, за да се осигури добруването им, държавата вече осигурява средства за издръжката им. Защото, както е известно, прогласено е, че кучето е приятел на човека.

Някои твърдят, че просяците, бездомниците, облечените в дрипи, гладните сами са си избрали такъв начин на живот. Че като ги настанели в приюти, нямало да се чувстват добре, щели да избягат пак на улицата, която възприемат като свой дом. Във Франция наричат такива хора "клошари". Е, откакто скъсахме с позорния комунизъм, клошари се навъдиха и у нас. Някога Тодор Колев пееше: "Кога ще ги стигнем американците". За американците не знам, родни клошари вече завъдихме. Поне Франция настигнахме.

И имаме като във Франция приюти за "най-добрия приятел на човека". А на Човека, уж с главното "Ч", майната му!