На кого му пука

На кого му пука, че в България има 100 хил. души с деменции и болестта на Алцхаймер, че над 2 милиона са с дългогодишен "стаж" като хипертоници, че 1/3 от нашенците умират от хронични заболявания, че българите купуват най-скъпите лекарства в Европа... На кого му пука, че на глава от населението в България се падат между 6 и 10 пъти по-малко пари за здраве, отколкото на останалите европейци, че събираните 13-14 години пари от здравни вноски на българите най-откровено им бяха отнети и отидоха за строеж на магистрали, че малки болници фалират, а големите не смогват да лекуват болните. На кого му пука, че младите лекари не могат да специализират в родината си, получават смешни заплати и бягат в чужбина.
Абсурд е, че в началото на ХХI в. в страна членка на ЕС се осигуряват средства за апаратура за недоносени бебета от ежегодна кампания на държавния глава, а не от самата държава. Абсурд е, че хората в малки и отдалечени населени места се молят да не се разболеят, защото наблизо няма лекар. Но и абсурдите са толкова много, колкото са и онези неща, за които на никого не му пука, ако не се случват със самия него.
Една пациентска организация инициира дискусия с тримата първи по рейтинг кандидат президенти. Очевидно организацията е разчитала, че щом в предизборната кампания са събрали толкова симпатии, тримата кандидати наистина са ангажирани с проблемите на здравето на хората. Уви! Отново попарени надежди. Кой знае защо (а може би всеки знае!) на дискусията се яви само един кандидат-президент. Така поне пациентската оганизация няма да има напразни очаквания в бъдеще от останалите. А те защо не дойдоха - не стана съвсем ясно. Ясно е едно: те са ангажирани с проблемите на хората само докато тези хора представляват електорат. Когато престанат да са гласоподаватели, интересът от страна на властта към житието и битието им спада рязко.
Питам се, що за президент би бил кандидат, след като не намира време или сили да застане пред избирателите и заедно с опонентите си да представи вижданията си за най-голямото богатство на една нация - здравето? Изплашиха се от срещата очи в очи с опонента? Страх ги е било, че пациентската организация ще следи за изпълнение на обещанията? Или се уплашиха, че всъщност нямат какво конкретно да кажат по отношение на здравеопазването? Видя им се незначителна темата? Или прекалено малка публиката? Сторила им се е незначителна инициативата? Или са имали в този момент по-важен ангажимент от това да представят пред нацията вжиданията си за нейното здраве (ако бъдат избрани на поста)?
Какъвто и да е отговорът, ясно е едно: един кандидат-президент би трябвало да е осъзнал, че ако стане президент, ще е на целокупния народ. И трябва да направи поне едно нещо за подобряване живота на този народ. Другото си е чиста проба бягство и скриване от най-малкото препятствие: срещата очи в очи с една организация на пациенти.