Монументи и... сантименти

Из оня ден бяхме свидетели на поредния скандал с историческата памет на нацията. Този път заради паметника на Радой Ралин в София. Кметицата Йорданка Фандъкова била решила монументът да бъде поставен в новата алея пред университета, докато Столичният общински съвет преди това отсъдил той да бъде монтиран пред някогашното кино "Изток".
След разразилата се чиновническа и медийна суматоха главният архитект на столицата Петър Диков дълбокомъдрено отсъди, че паметникът следва да бъде издигнат на площадчето пред днешния магазин БИЛЛА, където някога Радой Ралин се бил... разхождал!?
В конкретния случай като съветник в Столичния общински съвет през 2006 г. проф. Кирил Топалов  бил "инициирал" изработването и поставянето на въпросния монумент на Радой Ралин, дело на скулптора Георги Чапкънов. Очевидно заслуга за издигането на паметника има и "демократичната" ни общественост, а не на последно място и... настойчивостта на близките на поета.
Но въпросът е не къде, а как и защо, кой, кога и на какво основание решава в София да се поставя паметник на този или онзи известен български писател, поет, общественик, политик и т.н. В този смисъл е съвсем основателно да се запита защо в София се прави паметник на Радой Ралин, а липсват паметници (или поне намерение да се поставят монументи) на такива известни личности като Алеко Константинов, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Генчо Стоев, Николай Лилиев, Димитър Талев, Симеон Радев...
 Да изброяваме ли още имена?... И не е ли крайно време решението за издигане паметници на личности с национално значение да се взема не от Столичната (или други) община, а от Народното събрание? То да казва кой български творец, политик или общественик е достоен да бъде уважена паметта му за вечни времена. И още - в кое селище, къде и на кое място да бъде издигнат нов монумент, без оглед на личните страсти и пристрастия, политически симпатии и антипатии, сантименти. В противен случай рискуваме страната ни да заприлича на някаква кичозна менажерия или паноптикум на абсурда.