Модерната мащеха

Славчо КЪНЧЕВ*

"Най-добрата крепост на тираните е бездействието на народите."

Николо Макиавели (1469-1527), италиански политически мислител, историк и дипломат

Карл Маркс е описал процеса на първоначалното натрупване, и в частност разграбването на общите земи в Англия през ХVI в., като начален етап на капиталистическото развитие. Но понятието "първоначално натрупване", така дефинирано, в края на ХХ в. претърпя разширение на своето значение. Напълно коректно е да приемем, че първоначалното натрупване се отнася и до обсебването чрез приватизация на благата, изградени посредством данъчната система и другите финансови канали за постъпления във фиска, които блага са били публична собственост, като транспорт, телекомуникации, градско устройство, културни и природни блага, болници, производствени и енергийни мощности, търговски предприятия.

Именно разширението на територията на златоносните жили за първоначално натрупване на капитала беше (и е) налице в България през целия т.нар. преход. Когато една държава приватизира електроцентрала, авиолиния или болница, също и когато отстъпва на концесия снабдяването с питейна вода или експлоатирането на природни залежи, тя 

лишава общността от част от нейните блага 

В процеса на приватизация или на отдаване под концесия правителството продава нещо, което несъмнено не е негова собственост, а принадлежи пропорционално на всеки член на общността. Това действие представлява акт на отчуждаване, съпоставим с отчуждаването на частна собственост при строеж на път или друго обществено съоръжение.

Приликата обаче е само привидна, тъй като е налице принципна разлика. Когато по усмотрение на държавното управление се извършва отчуждаване на частна собственост, то либералната конституционна норма предпазва собственика от финансово ощетяване, понеже постановява, че при отнемане на собственост се полага обезщетение. И това не е всичко - размерът на обезщетението може да бъде обжалван по съдебен път. Напротив - когато бива извършено прехвърляне на общностните блага в частния сектор, не съществува никакво юридическо или още по-малко конституционно положение, което да ги предпазва от управленски произвол.

Този проблем е особено болезнен за българския суверен поради огромния обем на приватизираната публична собственост след 10 ноември 1989 г., както и с оглед размера на отдадените на концесии общностни блага. Допълнителен отрицателен фактор е ширещата се през целия период на "прехода" корупция и в трите сфери на властта, а колкото се отнася до парирането на конфликтите на интереси при администрирането на общностните блага, това все още е едно предимно екзотично фантасмагорично намерение, разпространявано предимно с контрапропагандна цел между политическите противници.

Наличието на законова безотговорност позволи на всички досегашни правителства, инициирали приватизационни и концесионни процедури, също и да прикриват своята управленска некадърност, за да финансират бюджетни дефицити - доказателства за тяхната професионална некомпетентност.

Несъмнено е, че приватизационните и концесионните сделки са "извънмандатни" темпорално. Понеже дефинират събития, създаващи финансови обстоятелства като последици и извън времето, за което избирателите са делегирали властови пълномощия. Понеже, веднъж отчуждени, повредени или унищожени (примерите у нас са стотици, въпреки т.нар. следприватизационен контрол), общите блага вече не съществуват в материалното пространство. За общността 

облагите от тях са изчезнали яко дим 

Въпреки пропагандните изявления (като например това на Бойко Борисов, че срещу получените за двете цигарени фабрики 200 млн. лева от приватизацията им могат да бъдат построени повече от две фабрики), на практика тези блага не могат да бъдат възпроизведени отново, тъй като парите са изхарчени. Възвръщането на приватизираните или отдадени на концесия общностни блага е труден процес, независимо дали е стартиран от поколението, което е избрало лошия си обслужващ персонал в лицето на извършилото деянието държавно управление, или е подет от някои от бъдещите потомци, като акт на прекратяване на ощетяването, за което те не носят никаква отговорност.

Тази неравнопоставеност понастоящем между защитата на частната собственост и на общностните блага от отчуждаване е исторически обусловена. Тя се е развила в процеса на противопоставянето между държавата и частната собственост, когато монархически управления, както и деспотично-авторитарни режими, за да финансират най-често военните кампании на своите завоевателни политики, са прибягвали към изземване на частна собственост без компенсация. Тогава само частната собственост се е нуждаела от защита срещу всепозволяващите си правителства. Именно оттам са произлезли постепенно и конституционните гаранции при вършени отчуждавания на частна собственост в обществена ползва. Въпреки това до към втората половина на ХХ век държавата е все още в доминираща правна позиция спрямо собствеността на отделните граждани. 

През 1933 г. американският президент Франклин Д. Рузвелт издава закон (чрез своето мнозинство в Конгреса), чрез който отнема златото на всички свои сънародници. Те повече нямат право да притежават жълтия метал. Длъжни са да го продадат на държавната хазна по твърд курс 20,67 щ.д. за унция. То е изкупено на тази цена от Федералния резерв. Но в последните десетилетия на миналото столетие натрупаната финансова мощ от транснационалните корпорации в процеса на глобализация (иницииран, поддържан и защитаван от едрия капитал) от една страна, а, от друга, благоприятният политически курс на рейгънизма в САЩ и татчъризма в Англия за приватизация на значителни публични блага, умело експлоатира беззащитната позиция на техните притежатели - суверенните народи.

Кои са предпоставките 

за отчуждаване на общностни блага без справедлива компенсация? Всъщност и корпорациите, и държавата често се отнасят към общите блага както някой изгладнял скитник, попаднал на празненство с шведка маса - опитват се да докопат максимум ресурси, независимо какво ще остане за другите. Мотивирани, в първия случай от неограничените стремежи за обогатяване на висшите мениджъри и акционерите на компаниите, а във втория - от аламинутните интереси на управленската политическа гилдия. Като и едните, и другите са изритали в аут стратегическите интереси на суверена. И всичко това е обвито в гъста идеологическа мъгла.

Корпорациите финансират по всевъзможни начини мисловни тръстове и сервилни политици да проповядват неуморно немощта и несръчността на държавата като държател на публична собственост. Най-често прилаганият трик е да тикат пред взора на публиката сравнителни резултати от печалбата на корпоративни и държавни компании в един и същи отрасъл. Като ловко прикриват цялото мръсно бельо на корпоративния бизнес. А по-конкретно: изнасянето на производствени мощности в страни от Третия свят, където трудът е не само по-ниско платен, но и нормите за безопасност на работните места и за опазване на околната среща не са толкова рестриктивни. Корпорациите прикриват както използването на детски труд, така и активните антипрофсъюзни действия по местоположение на производствените им мощности в Латинска Америка, Африка и Азия.

Колкото се отнася до предпоставките, обуславящи пропиляването на общите блага от държавните чиновници, то в никакъв случай не могат да бъдат пренебрегнати 

"сребърните аргументи" 

както още древните римляни са наричали подкупите. Раздавани от заинтересовани групи на интереси, за да насочат действията на висшите управници по посока на обмяната на общностните блага върху принципа "кон за кокошка". И това е само един от каналите за въздействие. Упражнява се и груб външнополитически натиск за приватизационни и концесионни операции в полза на определени транснационални корпорации.

Необходима е да бъде извършена конституционна поправка, която би осигурила защитата на обществения интерес върху собствеността на общностните блага. По същия начин и на същото основание, на което в редица западни щати на САЩ съответното законодателно събрание няма право да гласува държавен дълг, а само волеизлиянието на гражданите чрез референдум може да даде зелен семафор за подобно действие, то е целесъобразно както списъкът на подлежащите (малко останали!) обекти също и концесионните операции, да бъдат одобрявани от българския суверен. Понеже става въпрос за неговата, а не за собствеността на елита.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България