Много здраве от пробитата шапка на демокрацията!

В социалистическа България творчеството на мнозина поети и писатели намираше отзвук както сред четящите любители на книжовното изкуство, така и сред "специалистите" в партийната йерархия. Тодор Живков знаеше цената на това изкуство и грижливо събираше край себе си талантливи автори - дори по време на лов и тържествени обеди, за да ги привлече към идеите на социалистическото строителство. В него той хитро разделяше малката от голямата правда, неговите отрицателни и положителни страни. С практичния си ум Живков преценява, че се вкореняват явления като "кариеризъм, бюрократизъм, егоизъм, ходатайство, заобикаляне и нарушаване на законите, оеснафяване, алчност и стремеж към лично облагодетелстване". Тези негативни прояви Живков наричаше "малката правда", а "голямата" са успехите в изграждането на реалния социализъм.
За днешните демократи е твърде нежелателно да си спомнят, че един от писателите, приближен към Първия, беше и Георги Марков, роден в София през 1929 г., завършил инженерство и отдал се на книжовното дело. Работил в издателство "Народна младеж", изследвал партийния архив отпреди 9 септември, за да напише пиесата "Комунисти" (1969) и сценарий за първите сериали от "На всеки километър" (1969-1970). Под неговото перо се раждат новели като "Жените на Варшава" (1968), няколко романа и пиеси, за част от които са характерни алегорията и иронията, насочени към събития и факти от "малката правда". Един от романите - "Мъже", получава награда от Съюза на българските писатели през 1962 г., други като  "Покривът" са спрени от отпечатване, макар авторът да е член на СБП - заради намека му "ЦК като покрив" зад факта за срутения покрив в цех на металургичния завод "Ленин" в Перник. През 1969 г. е спряна комедията му "Аз бях той", защото главният герой - инженер, се издига покрай някакъв министър по йерархичната стълба, става шеф на цех, после още по-нагоре, после - директор, също като в "Приказка за стълбата" на Смирненски. Всеки смъкнат, за да дойде пълзящият по стълбата, сочи нагоре, казвайки: "Аз бях той", докато най-отгоре вече стои Първият.
Георги Марков, ползвайки визата си за Италия, отива при брат си с намерение да се върне, докато нещата около пиесата затихнат. Но решава и заминава в Лондон. Там учи английски език и започва работа като журналист в радиостанция "Свободна  Европа".
"Демократите" днес издигат в култ Георги Марков като "дисидент" - едно твърде нееднозначно определение по отношение на него. В последните години постоянно в обществото се налага мнението за "цензурата по времето на соца", когато журналистите трябвало да се подчиняват стриктно на идеологията на БКП. Срамно е такива неща да говорят хора, които днес буквално владеят цели групи медии, чиито журналисти не могат да гъкнат ни дума в разрез с политиката на властта. Да не говорим, че налагането на политика и промиването на мозъци в угода на една световна сила се е превърнало в безпрекословна национална медийна практика.  
Затова искам да напомня едно писмо на Георги Марков до приятеля му Димитър Бочев от февруари 1977 г. Марков пише за огорчението си от сменената месторабота като илюстрация на българската поговорка "Пременил се Илия - пак в тия". Споделя, че между него и всички тия радиостанции ("Дойче Веле", "Би Би Си") има точно същият вид разминаване, което съществува между него и българските партийни организации. Марков отдавна вече не вярва в мантри за "свободата на словото", което на практика се свежда и в двата свята до свободата да се крещи на глас у дома или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Ето какво пише Георги Марков:
"Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник ТАЙМС, или в не-зависимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в "Работническо дело", трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разминават се само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки... Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контра-революционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата... Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България - пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно нормално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че  тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп л...на, че тя не е искрен отклик... на човешкото достойнство."
Талантът на Георги Марков да съпоставя живота и нравите през 70-те години между двата свята на Запада и Изтока, намирайки сходство в обществената им съвест и морал, ни дава основание да твърдим, че тази съвест не се е променила в наши дни.
Октоподите в България, впили пипалата си в снагата й, изсмукват нейните богатства, като търсят в партиите и парламента слуги да чистят мръсните им пипала. Няма да изброявам кандидатите за живуркане върху гърба на народа през изтеклите 27 години от "пробитата шапка на демокрацията". То не бяха седесари, костовисти, ен-де-се-ве-та, гербери, реформатори, а сега и патриоти, пък и някои герговци сред социалистите. В международен план пипалата на Международния валутен фонд, Световната банка, Европейската банка и НАТО, оглавявани от САЩ, кроят шапката на народите в Европа, Азия и Африка, като ги противопоставят, финансират "цветни" вътрешни революции в своя угода, смучейки природните, човешките и финансовите им ресурси.
Георги Марков нямаше как да прозре докъде ще стигне античовешката съвест на Запада, прострял ръка над Изтока. Днешните му апологети не искат да помнят изводите, до които той е стигнал от прекараните 9 години на Запад. Той е видял порока в корен. Ако нещо се е променило, то е, че за годините след него от корена израсна огромен бурен, чиито шипове много по-перфидно отпреди се забиват в душите и умовете на наивната публика.