Младите в огледалото на киното

Димитрина Иванова

Тревожна статистика за възрастовата група, която определяме като "днешните млади", все по-често взривява общественото пространство. Побои, изнасилвания, грабежи, отвличания, убийства, извършени все от млади хора, пълнят криминалните хроники. Отвлечена и убита девойка от Перник. Убито момче в Студентския град. Нападнат студент в НАТФИЗ. Наръган световен шампион в заведение сред центъра на София. 6-годишен се нахвърлил с юмруци на свой връстник, защото погледнал приятелката му(?!)... Назад във времето примерите се множат, свидетелстват за агресия, която шокира и плаши. Агресия стъписваща и отчайваща, защото жертви са не само потърпевшите. Като добавим семействата и близките, броят расте в геометрична прогресия. Не че престъпността е дело единствено на младежи. Но когато става дума за млад живот, трагедията е съсипваща.
Казват, че съденето на младото поколение от позицията "ние не бяхме такива", е индикция за остаряване. Докато съденето е еднозначно лепене на етикети, разбирането е процес. Разбирането е мъдрост. "Да хвърли камък безгрешният" - гласи библейската мъдрост. За дисхармонията, за духовната пустота, в която потъваме, причина е не само световният хаос. Не сме ли причина и самите ние... Но това е тема за друг, дълъг разговор.

Кадър от филма "Номер 1" на режисьора Атанас Христосков
 

Гласът на новото поколение

Във филмовата продукция от последната година отчетливо и категорично звучи гласът на едно ново младо поколение. То слага пред себе си огледалото на киното и се вглежда в отразения там образ. Опитва се да изследва духовните измерения на връстниците си, реди пъзела на техните търсения и стремежи, надежди и разочарования, вяра и отчяние. Не евтино и повърхностно, а честно и откровено. За да стигне до извода, че нещо определено куца в този наш свят.
Три филмови дебюта на талантливи млади хора: "Кецове" на Иван Владимиров и Валери Йорданов, "Аве" на Константин Божанов и " Номер 1" на Валери Йорданов, определено заслужават своята среща със зрителите. И не толкова заради фестивлните признания ("Кецове" беше селекциониран за официалната програма на Московския кинофестивал, участва в конкурсната програма в Карлови Вари; " "Номер 1" получи Златната роза на Варненския кинофестивал; с "Аве" се откри София Филм Фест,  грабна и две награди на Международния кинофестивал в Порто, Португалия), колкото заради опита на техните автори да навлязат по-надълбоко в темата за днешните млади, да се вгледат във вечните екзистенциални проблеми на човека, да събудят сетивата ни.


Жералдин Чаплин по кецове


Медийният шум около "Кецове" се съсредоточи върху Жералдин Чаплин и демонстративната й поява с кецове на Московския кинофестивал като акт на възхищение от филма. У нас той потвърди набиращата скорост тенденция за завръщане на публиката към родното кино.
В сценария на Валери Йорданов присъства прекрасен драматургичен ход: сред групата млади хора, събрали се на диво и все още девствено място на Черноморието, един от тях се опитва да прави с малка камера свой филм и задава на връстниците си ясни въпроси, но не получава точно изказани отговори. Отговарят трите филма - с добре разказаните си истории, изиграни от добри актьори. Това поколение не харесва обкръжението си и не допуска някой да наднича във вътрения му мир. Не се доверява на думите, пък и трудно произнася мъдрости. Оставя да говорят действията. Прави каквото смята за правилно, независимо от това какво мисли светът.

Снимка: БГНЕС
Иван Владимиров, Яна Титова, Ина Николова, Валери Йорданов, Галина Тонева и Кирил Кирилов на официалната пресконференция на филма "Кецове"


Какво обичат?

 
Ясно е, че младите обичат преди всичко свободата си. Обичат да купонясват, да пият, да се любят. Изтънелите семейни връзки все още не са съвсем прекъснати. Едно момиче в "Кецове" пребива мъжа, който тормози майка й - обича я, макар да не я увжава заради безволието. В безотговорното театро на ежедневието си други крадат и приемат това като забавно приключение. Героят на "Номер 1" обича брат си и тръгва да отмъщава за нанесения му тежък побой. Аве също държи единствено на  брат си наркоман и кръстосва пътищата на България да го търси.

Какво ненавиждат?

Героят на "Номер 1" мрази панелното гето, в което живее, и разкрасява стените с графити. Мрази училището си, неремонтирано с години. Мрази "ония" от престижната съседна гимназия - на "баровците", заради високомерието и самочувствието им. Аве ненавижда лицемерието и първенющината на родителите си. Отдавна е загубила доверие в тях и не им вярва дори когато казват истината. Спасява се в свой собствен свят, крие ранимостта си зад куп лъжи. Героите на "Кецове" мразят подкупните полицаи и дебеловратите мутри.
Социалните проекции на трите филма деликатно показват неприемане на света на възрастните, в който младите виждат фалш, лицемерие, нездрав прагматизъм, примиренчество, безволие. Това, което виждат, определено не им харесва. И по-скоро интуитивно стигат до своето "не" на заобикалящото ги, но трудно формулират това,  което заслужава тяхното "да". Затова героят на "Номер 1" избира отмъщението. В "Кецове" младежите се спасяват от преследването на полицаите като политат със стара кола в морето. В техния наранен, смачкан свят липсата на перспектива води до самоунищожение.

От какво се страхуват?

Този въпрос остава с неартикулиран отговор. Отговорът се крие в разказаните истории. Страхуват се да не загубят правото да бъдат самите себе си. Да не се превърнат в конформисти, в "редови граждани". Страхуват се да вадят на показ емоциите си: тъгата, мъката, радостта, любовта. Страховете им са скрити в междуредията и чакат да бъдат прочетени.

За какво мечтаят?

Мечтите и идеите са, оказва се, най-неясната територия. Пред камерата на бъдещия автор на филм интервюираните мънкат нещо от рода на "да бъда здрав"... - и предпочитат да са в настоящето. Да се забавляват, да се спасяват по свой начин от драматичната несвобода и диктата на "старите". Да са сред неудачниците, но да запазят правото си на избор. До идеи изобщо не стигат. Последните кадри на "Кецове" - своеобразният втория финал на филма, показва героите, по чудо спасили се от смъртоносния скок,  заловени за спасителна дъска в морето. "Греби!"  - казва едно от момчетата и подава кец. "Накъде?" - Отговорът е знаков: "Не знам"...

На какво се надяват?

В емоционалната тъкан на филмите е вплетена тревога, но присъства и надеждата. Аве продължва мисията си и отново тръгва по пътищата да дири брат си. Пистолетният изстрел на финала на "Номер 1" прозвучава в нищото - можем само да гадаем дали момчето е станало убиец, или опитът на учителя по литература да подскаже някаква перспектива е бил сполучлив. Макар да демонстрират загубата на преживяването за общност в този свят, героите на "Кецове" мълчаливо се заслушват в магическата мелодия на нашенска гайда, на която свири... едно черно момче... Крехка ндежда за неизгубена идентичност, но все пак надежда.
Затова пък друга е реална и доказана - младите в българското кино. Те също добавят съществен щрих в портрета на поколението. С овладян професионализъм, без компромиси с артистичния вкус и със съвестта си, с талант и пробивност (да правиш кино днес никак не е лесно) доказват, че в киното ни се е появило ново поколение - знаещо и можещо. И то е част от младите, а знайно е, че тяхно е бъдещето.