Млади поети
/ брой: 173
Мария П. ГЕОРГИЕВА е родена през 1979 г. Завършва славянска филология - полски език, в ПУ "Паисий Хилендарски" (2003), Книгознание и книгоразпространение в Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии - София (2005) и Бизнес администрация в ПУ "Паисий Хилендарски" (2009).
Нейни стихове са включени в антология на българската поезия от ХХ в. - "Из века в век" (Москва, 2005), в "Антология на младите български поети" (2007; 2008), както и в антологията на българската женска любовна лирика "Само за теб" (2009). Член е на Мултикултурно студентско общество "Хормония" (Пловдив) от самото му създаване през 1998-1999 г. до днес.
Отличавана е с различни награди за поезия. През 2002 г. получава първа награда в конкурса за превод на проза от полски, чешки и сърбохърватски, организиран от Пловдивския университет, а през 2003 г. печели първо място в конкурса за кратка проза на ErunsMagazine и LiterNet.
Кръговрат
От пепел няма да се издигна.
Ще си остана... пепел.
От окосена трева ще поникна,
ще направя фон на цвете и плевел.
От изгоряла свещ няма да се запаля.
Ще си остана... восък.
На великденското яйце рисунка ще стана,
ще зарадвам детенцето босо.
От разрушена църква няма да се съградя.
Ще си остана... икона.
През лятото ще се превърна в детска шейна,
през тревата при Бог ще се върна.
Нащърбена луна
Когато се връщам назад,
не тичам през локви.
Заобикалям ги. Скок.
На връщане съм винаги внимателна -
луна при новолуние,
препускала към свойта пълнота само преди нощ.
Когато се връщам назад,
не поглеждам надолу -
локвите са огледала,
поръбени с кал от дантела,
ще ми покажат нащърбената ми душа.
* * *
Пустинята е майка на оазиси.
Бащите им са пътници случайни.
От обещения за сластни радости
и бягства в часове потайни
е бликвала вода сред пясъка,
покълвали са палми влажни
и са примамвали мъжете с крясъка:
"Пустинята е майка на миражи!"
Змеица
Да раждам деца.
Да ги кърмя.
Да ги уча да чупят от хляба.
Да ги изпращам.
Да чакам да се върнат,
докато се смалявам вечер до прага.
Да пиша книги.
Да ги изхвърлям.
Да ги пиша после отново.
Да ги чета онемяла,
докато в исполин се превръщам,
прекрачвайки сутрин прага.
Да започвам деня.
Да минавам през него.
Да го свършвам без точка.
Различна. Еднаква.
Млада и стара.
Змеица самотна.
След това
Вали мълчание.
Мълчовни капките се стичат
по клоните на твоята коса,
по устните ми (вече ничии)
и по ръцете чужди след това.
Изгря тъгата.
Опръскана със тези капки до дъното на своята дъга.
Целунати от устни жалки,
удавихме се във мълчовната вода.