Мир навън, война вътре

Ако има Нобелова награда за снишаване, то наша милост май ще е фаворит за приза. Демонстрираме това историческо качество с такава последователност, че едва ли някой може да ни излезе насреща. Дори на Балканите, където са нашите жизнени интереси, нашите мъки, осъществени и най-вече неосъществени мечти и идеали. Та, противно на политическата прагматичност и усет за момента, управляващите ни вмениха на всяка цена ролята на добрия посредник и умиротворител. И всичко това съпроводено с превърналата се в патент на сега управляващите фанфарна пропаганда за нашата значимост и неимоверно въздигане, но...в собствените очи. Никой не отрича, че ползата от т.нар. добри услуги на България в по правило размирния ни район имат своето значение. Но всичко това не бива да измества въпроса на въпросите - защитата на българския национален интерес. Именно на него трябва да бъдат подчинени целокупните ни усилия като древен народ с истинско, а не измислено историческо минало. Пък и точно българското трябва да пазим и утвърждаваме в сложното време на изразен държавен егоизъм, прави и криви сметки, много демагогия и геополитическа безкомпромисност.
Споделям всичко това, защото задълбочаващата се криза около името на Македония провокира в знаещите и мислещите хора в Отечеството чувството за отстъпление. Правителствената позиция за ненамеса във вътрешните дела на Скопие може би има смисъл, но в друго време и при други обстоятелства. В повратния за кръвните ни братя край Вардар момент предложението за държавно наименование "Северна Република Македония" не възбуди особено сетивата на родните управляващи от изпълнителната власт. Евросолидарното мълчание бе нарушено единствено от плахи опити за тълкуване на името, изпълнени с болка анализи на историци, но и от точни анализи и реакции по проблема на президент, опозиция и отделни журналисти. Всичко това потъна в изгрялото вече "северно" сияние при комшиите, които явно ще крачат разединени към неизменното членство в НАТО и твърде хипотетичното такова в Европейския съюз.
В този процес България можеше да има и друга роля. Вероятно обаче лишена от сегашния търсен  безконфликтен комфорт. Та нима за нас нямаше по-благоприятни варианти за наименомвание на Македония, например определението "Вардарска" или "Нова"? Или бе абсолютно невъзможно да лобираме пред европейските си партньори за нормалното "Република Македония"? Независимо от реакцията на приятелска Гърция, която има за какво да е благодарна на ЕС. Или НАТО ще абдикира от желанието си да привлече в своя обсег по геостратегически интереси Македония? При това с каквото си иска, или препоръчано й име? Това е чиста и неотменима реалност, както реално е и очакването за по-добро българо-македонско взаимодействие с участието и на София, и на Скопие в еднакви международни организации.
Трудна за разбиране е тази българска политика на вечно съгласие и гладене по косъма, когато не само Балканите, но и светът ври и кипи от проблеми и противоречия. На полуострова имаме своето влияние, което рядко използваме. Дали не сме прекалено примирени или бравурни, за да правим впечатление. Погледнете извън розовите спомени за европредседателството ни и вижте реалността. Сърбия и Косово са в дълбока криза с трудно предсказуем край, Македония навлиза в опасен етап след референдума за името, Гърция е далеч от вътрешнополитическия баланс и положението на премиера Ципрас става все по-сложно след договора в Преспа с неговия македонски колега Заев, Турция играе много остро в региона и извън него и върти геополитика в своя изгода, Албания отправя ясни послания към своя етнос в Македония и Косово чрез министър-председателя Еди Рама, но това изобщо не било "намеса" във вътрешните работи.
В този коктейл от балкански противоречия и страсти България наистина е мирна, но като резултат на бягството от каквото и да е опасно съприкосновение с конфликтни проблеми с държавите от нейното обкръжение. Затова пък в страната сме като на истинска война, с много фронтови линии. Дали сме на чужденци недрата си за есксплоатация на полезни изкопаеми и злато, даваме водата, даваме електроенергията, сега подготвяме пак за даване и софийското летище на концесия. За децата с увреждания обаче не даваме необходимите средства, на пенсионерите не даваме по-високи пенсии, не даваме справедливо възнаграждение за труда на учители и лекари, за учените изобщо да не говорим. За докапитализиране на здравната каса пък се предлага осигурените да дават още средства, за да бъдат лекувани що-годе качествено. Скачат парно, вода,ток...
Ето, това е нашата война за оцеляване, която дори притъпява сетивноста ни за правилна реакция по балканските проблеми на деня. За някои може и да е изгодно, но не е извинение, защото утре ще бъде късно!