Метафизика на любовта

Михаил Швидкой

Когато на 6 март пристигнах в България, "цяла София" продължаваше да обсъжда изказването на Росен Плевнелиев на честванията по случай националния празник на републиката. Произнасяйки празничното си слово, посветено на Деня на освобождението на България от османско иго, той проявил чудеса от политическа коректност, без да споменава нито турците, нито руснаците. Тоест освобождение е имало, но от кого и с чия помощ така и не било казано. Казват, че вечерта същия ден, на 3 март, по време на съвсем тесен прием господин президентът си спомнил и едните, и другите - но в случая се ползвам от слухове, което вероятно не е много прилично, когато пишеш за ръководител на дружествена държава. Разбира се, картината на съвременния свят качествено се различава от онази, която е била през ХIХ и дори ХХ век, но днес и Русия, и Европа например отбелязват 200-годишнината на Отечествената война с Наполеон, което по никакъв начин не влияе върху отношенията между Русия, Франция и Германия. Страните, участвали във Втората световна война като непримирими противници, днес са стратегически партньори, от които зависи политическата и икономическата стабилност на Европа и света. Реалното бъдеще обаче може да се гради само на базата на реалното минало.
Не може да не се разбира, че освен политическа коректност съществува и историческа истина. А в случая на руско-българските отношения тя показва, че благодарение на героизма и с цената на живота на руските войници, офицери и генерали, които са воювали заедно с българските опълченци, страната е успяла да получи незавасимост след петстотингодишно чуждо робство. И че именно след войната от 1877-1878 г. Русия и България бяха съюзени от такива братски връзки, които по парадоксален начин не зависеха от политическата история на ХХ век. Едва ли толкова често си спомняме, че и през Първата, и през Втората световна война българската държава не беше съюзник нито на Руската империя, нито на СССР. Убеден съм, че повечето руски граждани не помнят това и не искат и да го знаят. В руското съзнание вече над век и половина съществува образът на близката и приятелската, наистина братска България, запазила славянския език и писменост в османската неволя до голяма степен благодарение на сестринската за руската православна църква българска православна църква.
През последните двадесет години междудържавните отношения между нашите страни бяха доста сложни. Определена част от българския политически елит доказва своята европейска и американска ориентация, заемайки открито антируски позиции. За Русия през 90-те, а и през следващите години, България не беше притегателен център. Изглеждаше, че прагматичните интереси се бяха запазили не само в политическия и икономическия, но и в човешкия дневен ред. Опитът ми обаче опровергава това неаргументирано съждение. Разбира се, много нещо се промени от средата на 70-те години на миналия век, когато започнах да откривам за себе си България. Когато в началото на сегашното столетие благодарение на усилията на трезвомислещите български политици бе направен определен пробив в руско-българските отношения, стана ясно, че освен политически и икономически прагматизъм между нашите народи съществува някаква метафизична връзка. Бях свидетел на визитата на Владимир Путин в България през 2003 година - софиянци бяха съвсем искрени в приятелските си чувства към Русия и президента й. Тези чувства никъде не са изчезнали и днес.
За това говорихме с Негово величество Симеон Сакскобургготски почти десет години след онази запомняща се визита, през март 2012-а. И за това, че криволиченията на нашите политически отношения през последните сто и петдесет години не са успели да променят дълбокото взаимно привличане на двата народа. Забележително е, че при всичките промени в образователната система на България, които се определят от членството й в Европейския съюз, руският език устойчиво заема второто място във всичките български училища след английския. Изучават го 141 954 ученици, почти с 35 хиляди повече, отколкото немски, и с над 100 хиляди повече, отколкото френски. В България са се запазили сериозни педагогически кадри, стройна система на преподаване на руски език и литература, за което ми разказаха българските русисти, с които успях да се срещна в Градската библиотека, където бе открит център на фонда "Руски свят". Основното, което не достига, са пълноценни връзки с руски учебни заведения и достъпно образование в Русия.
Старият ми приятел Павел Васев, директор на Народния театър "Иван Вазов", не без гордост ми показа афиш на "руския сезон". В деня на пристигането ми се състоя премиерата на "Самоубиецът" на Николай Ердман в постановка на Александър Морфов, преди това Мариус Куркински пусна гоголевския "Ревизор", а Явор Гърдев постави "Нощна пеперуда". В същото време в репертоара се запазват първокласни постановки от минали години - "Вишнева градина" на Чехов и "Женитба" на Гогол.
А министърът на културата на България, прочутият скулптор Вежди Рашидов, беше в Москва, за да подпише протокол с руското министерство на културата за организирането през 2012 година на Дни на духовната култура на България в нашата страна.
Нима са необходими някакви други доказателства за нашата привързаност един към друг?