Марко Балабанов до лорд Дерби

Няма съмнение, че обичана или поназнайвана, историята за повечето българи си остава нещо като частица от обща култура и знанията са ограничени най-вече в обръча на средношколските образователни системи, променяни според идеологии и интереси. Това особено личи, ако човек реши да прочете 500-те листа на "Страница от политическото ни възраждане" от Марко Балабанов. Това, че акад. Марко Балабанов е първият външен министър на България след Освобождението, че е бил председател на Народното събрание, че е един от основателите, а после и преподавател в Юридическия факултет на СУ по римско, византийско и каноническо право, главен редактор на вестници и списания, издавани в Цариград, автор на книги и статии, може и да не е толкова впечатляващо, защото днешните хора смятат, че по принцип няма невъзможни неща. Но фактът, че двама българи преди Освобождението за кратко време успяват да се срещнат с лорд Дерби, външен министър на Англия, с Уилям Гладстон, 4 пъти премиер на страната си, с дюк Деказ, външен министър на Франция, с Луи Тиер, премиер по времето на Луи Филип, с премиера на Италия Депретис и външния министър Мелагари, с Ото фон Бисмарк, канцлер на Германия, и за капак - с император Александър ІІ, царя освободител, просто не е за вярване. Двама българи, Марко Балабанов и Драган Цанков, от забравената от Бога България, 500 години стояла под турска власт, намират начин и връзки да се срещнат с лидерите на великите сили, за да разкажат и опишат състоянието на поробения народ, да призоват за разбиране и помощ. Това, че са образовани, просветени, владеещи много чужди езици, както и правото и дипломацията, познаващи света на Запада, е задължително условие за такава мисия. Имало е такива българи. Това, че Евлоги Георгиев, както винаги, финансира мисията, се разбира от само себе си. С доста средства се включва и Димитър Гешов, а Екзархът декларира подкрепа и благославя богоугодното дело. Ето това вече е трудно днес да си представим, а дали се споменава в учебниците по история никак не е сигурно. Книгата със спомените и записките на акад. Марко Балабанов за тази мисия е на пазара и четивото просто допълва "Записките по българските въстания" на Захари Стоянов. Първо издание след онова от 1904 г. на придворна печатница Бр.Прошкови. С тази книга акад. Марко Балабанов е смятал, че изпълнява дълг към дейците на политическото възраждане на България и към следващото поколение, което е поело щафетата в следосвобожденска България и ще гради въз основа на "добитото чрез толкоз теглила и жертви". В името на Отечеството, за неговите "люти страдания", за "изходатайстване на една по-добра участ в бъдеще" са поели мисията из Европа двама българи, които са действали според силите и средствата, но винаги с мисъл за "това поробено и всячески изтезавано по онова време отечество". Както се казва, един вид свещен дълг, "отчет пред него, днес освободено в по-голямата си част" и с желание да не се забравят делата на хора, които са издигнали глас пред силните на деня в християнска и просветена Европа и са представяли "теглилата на народа и да молят за подобряване участта на тоя народ". Къде ти тук "присъствие" или добруване. Има думи за възвишеност, идеал в помислите, придържаност към вечната правда и святата, но не безчинстваща свобода, за желание да се предаде на "грядущите" поколения "тъй скъпо изкупената ни днешна България" и то "по-щастлива, по-укрепнала, по-заможна и по-завидна в своя полет към самоусъвършенстване." Не остава друго, освен да четем и сълзите сами ще капят, защото днешното ще изглежда жалко и превзето, измислено и ненужно... Именно затова Възраждането с неговите герои е онзи период от нашата история, който е обвеян с емоцията на най-чист, най-възвишен връх и винаги е бил опора на вярата, че и ние сме имали горди, знаещи и можещи личности, че и "ний сме дали нещо на света", не само букви и писменост. Кой, как и защо е решил да издаде тази книга точно сега, не е толкова важно. Важното е, че тя отваря очите за надежда, че народ, който е родил такива хора, такива идеи, такива мечти, не може ей-така да изчезне, да се срине в безнадежност и без съпротива срещу външни попълзновения. Не им е било по-лесно на предците ни, нали? Документалните "Страница от политическото ни възраждане" го доказват.  Особено като научаваме, че акад. Марко Балабанов е от Клисура, роден през 1837 г., учи в килийно училище, с баща абаджия, но ученолюбив и с помощта на митрополит Константиос Бурсенски попада в духовната семинария на о-в Халки при Цариград, следва право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг и накрая се дипломира като юрист в Сорбоната. Връща се сред българската общност в Цариград и работи като адвокат и журналист. През 1871 г. участва в първия църковно-народен събор и е негов секретар.