Магията на скъпоценните камъни
Минералите се оценяват от специалисти гемолози като сбор от показатели - цвят, шлифовка, чистота и големина
/ брой: 64
В София, като във всяка европейска столица, през последните няколко години изникнаха бижутерийни магазини за всеки вкус и джоб. Световноизвестни марки, евтини популярни накити или пък ръчно изработени уникати блещукат и привличат погледите на българите. Ако допреди няколко години се залагаше на по-едри златни бижута със синтетични камъни, вече се обръща специално внимание на естествените минерали.
Разбира се, бърз поглед из златарските магазини може да ни откаже завинаги да си купим бижу с диаманти. Блещукащите камъчета, често наричани "люспи", заради микроскопичните си размери, са примамващи от витрините, но на изключително високи цени, и то не само за джоба на българина. Красиви лица зад отрупаните щандове, често накичени с бижута за реклама, се впускат в нахъсани обяснения за пръстени и обици, за произхода, за производителите и всякаква друга ненужна информация, дори често клоняща към езотерични и "магически" свойства на камъните, но деликатно премълчават показателите им.
За това какви рискове крие пазарът с естествените скъпоценни камъни и как можем да избегнем измамите по магазините от напористите търговци на бижута разказва в интервюто тук известният професор по геология от СУ "Св. Климент Охридски" Камен Богданов. Проф. Богданов води специалност гемология за магистри в Софийския университет. Няколко години той е работил в находища, съдържащи скъпоценни камъни в Зимбабве. Разказва за опита си там, както и за необятния пазар на минерали. Държал е в ръцете си фантастичен 4-каратов диамант за 58 хил. долара, който обаче за един гемолог няма комерсиална стойност. Специалистите разглеждат минералите като сбор от показатели, цвят, примеси, химични елементи. Всички параметри дават на гемолога ясна картина не само за качеството, но и за произхода. Всъщност скъпоценните камъни съдържат в себе си информация за скалата, от която произлизат, много често за локацията на находището, както и за това какви други минерали е имало "в съседство".
Диамантите са ценни камъни, които имат точни параметри и това е определящото за цената им. И тъй като те все още са непознат пазар в България, много купувачи биват залъгвани, дори мамени от недобросъвестни продавачи. Диамантите се класифицират по така наречените 4С (от англ. цвят, чистота, карат и форма), които пък обуславят невероятния блясък на скъпоценния камък. Казано най-разбираемо, диамантите не са нищо друго освен кристализирал природен минерал от въглеродни атоми, свързани помежду си със здрави ковалентни връзки (най-здравите в атомната решетка).
В естествен необработен вид кристалчетата са неугледни и приличат на ръбеста и матова кубична маса, без блясък и цвят. След обработка обаче те се класифицират и оценяват от специалисти по скъпоценни камъни, гемолози. Съвкупност от безупречна шлифовка тип "Брилянт" от 57 фасети, прозрачен, безцветен и без примеси камък от половин карат може да бъде много по-скъп от двойно по-голям, но не толкова качествен диамант.
В търговската мрежа най-срещаните малки камъни - до 0,10 карата, най-често са бели, но с леки жълтеникави или сивкави оттенъци и съдържат примеси, които могат да се наблюдават с лупа. Борсовата цена на такъв диамант е под 50 лева. Въпреки това обаче по магазините у нас цената на такива камъни често надхвърля няколко стотици. Нерядко се предлагат и минерали, които са с много лошо качество и примесите могат да се видят дори с невъоръжено око. Разбира се, и шлифовката е от изключително значение за блясъка, защото ако не са спазени точно пропорциите и ъглите на стеничките на кристала, преминаването и пречупването на светлината през камъка не е оптимално и блясъкът се губи. Това важи за всички скъпоценни фасетирани камъни.
Съществуват лабораторно създадени кристали, както и природни минерали, приличащи на диамантите, които често се продават за естествени диаманти. Има обаче уреди, приличащи на химикалки, които безотказно отчитат измамата. Ако диамантът се продава без международен сертификат за качество, а бижутерийният магазин не разполага с уред, то това е сигурен знак, че вместо диамант, може да ви пробутат циркон, мойасанит, а в най-добрият случай бял сапфир. Най-често срещаните уреди работят, като измерват температурата на камъка, а тъй като диамантът не е топлопроводим, то неговата температура е непроменлива.
"Кулинан"
През 1905 г., в края на тежък работен ден, миньор вижда лъскав камък, вклинен в земята. С помощта на сгъваемо ножче успява да го откърти и го носи на директора на мината. Така е намерен най-големият диамант, откриван до момента - 3106,75 карата (приблизително 621,35 грама). Камъкът е кръстен на сър Томас Кулинан, собственик на мината.
Крал Едуард VII решава да раздели камъка на два големи и няколко по-малки. Двата най-големи къса са наречени "Кулинан I" и "Кулинан II". По-късно "Кулинан I" е преименуван на "Голямата звезда на Африка". И двата скъпоценни камъка красят короната на Англия.
"Кохинор"
Историята на този прекрасен диамант започва през 1304 г., когато е принадлежал на Раджа от Малва. Според легендата този, който притежава "Кохинор", може да управлява целия свят. През 1730 г. шахът на Иран побеждава индийската династия и заграбва диаманта. Когато той вижда камъка, възкликва: "Кохинор!", което означава "планина от светлина." По-късно собственик на диаманта става индийска компания, която го подарява на кралица Виктория. С цел увеличаване на блясъка е решено да бъде разрязан, а крайният резултат е 108,93-каратов диамант, който се намира в короната на кралица Елизабет.
"Милениум стар"
Диамантът е открит в Република Конго, а през 90-те години на миналия век го купува компанията "De Beers". Дружеството наема най-добрите гемолози и техници, за да го изследват. След три години проучване и благодарение на лазерна технология диамантът бива шлифован и придобива сегашния си вид - безупречна 203-каратова сълза. Хари Опенхаймер, световен експерт на диамантената индустрия, го описва като "най-красивия диамант, който някога съм виждал".
"Блу Хоуп"
Диамант с необичаен - наситено син цвят и тежи 44,9 карата (8,9 грама) - първоначално е 112 карата.
Той има най-загадъчната история, а съдбата на всички негови собственици е трагична, загивали са за кратко време от заболяване, убийство или самоубийство. Легендата разказва, че първият му собственик Жан-Батист Таверние го е свалил от индийско божество и това е провокирало проклятието, което носи на притежателите му. Самият Таверние изпада в банкрут, предприема пътешествие към Индия, но умира по пътя.
Крал Луи XIV, решава да го шлифова по-добре и намалява на 67,5 карата. Той, както и Луи XV го използват като бижу няколко пъти, но и двамата умират в адски мъки - първият от гангрена на крака, а вторият - от едра шарка.
Диамантът по-късно е дарен на Мария Антоанета, която го вгражда в огърлица. Тя и съпругът й Луи XVI са обезглавени по време на Френската революция, а камъкът - откраднат. Следващият собственик - бижутер, умира от инфаркт, след като разбира, че камъкът е откраднат от собствения му син. Последният се самоубива, заради угризенията, че е предизвикал смъртта на баща си. Диамантът е намерен из личните вещи на баща и син от техен приятел, който също умира, малко след като става негов притежател.
През 1830 г. кристалът попада в ръцете на богат англичанин - мистър Хоуп, който го шлифова и му придава сегашните размери и форма. Кръщава го на името си, но скоро след това изпада в мизерия и се развежда. Знаейки за проклятието, което носи диамантът, той решава да се отърве от него.
Следващият собственик Жак Солот пък полудява и се самоубива, веднага след като продава камъка на княз Канитовский. Последният го подарява на любовницата си - руска балерина, убита няколко месеца по-късно.
Купува го гръцки златар, но пада в дълбока яма и умира, а следващият собственик - султан Абдул Хамид полудява.
Трагична е съдбата и на следващите притежатели, които го купуват от "Картие". Г-н МакКлейн, директор на "Вашингтон поуст", го подарява на съпругата си. Скоро обаче умират майка му, две от прислужниците на семейството, а десетгодишният му син загива под гумите на автомобил. Отчаян той се развежда с жена си и се пропива. Бившата му съпруга обаче предава кристала на дъщеря си за нейната сватба. Младата жена се самоубива малко след сватбата си.
Хенри Уитсън е последният собственик на камъка, но го дарява на Института Смитсониън във Вашингтон, където може да се види и днес.
Гемоложко изследване
Мадона
Никол Кидман с огърлици от диаманти