Людмил Янков или приятелство като Еверест

Някога, преди интернет и мобилните телефони, научавахме новините - и добрите, и особено лошите - от радиото. Помня как се вцепених от съобщението, че в Рила са загинали алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков. Оттогава изминаха 25 години. Когато си връстник с някого, който вече е влязъл в историята, а ти продължаваш не просто да живееш, но и да минаваш покрай училището, в което и той е учил, да гледаш цъфналите дървета, на които и той се е радвал, и да се прибираш по улицата, която вече носи неговото име, не може да не се връщаш отново и отново към онова, което го прави незабравим. Без съмнение Людмил Янков е сред най-добрите ни алпинисти за всички времена. Вгради таланта си и в няколко книги, макар да нямаше самочувствие на творец и с присъщата си скромност да наричаше своите стихове и разкази "моите опити". Но онова, което най-точно го характеризира и което изпълва целия му, макар и кратък, живот, е приятелството и другарството.
 Някому това може да се стори банално и дори незначимо. Подобно отношение е обяснимо, защото повечето от нас дори не можем да си представим какво направи Людмил в Хималаите, камо ли да осъзнаем и оценим мащаба на неговата постъпка. Когато Христо Проданов, първият български покорител на Еверест, изпадна в критична ситуация на слизане от върха, кюстендилският катерач предприе безпрецедентна в историята на "Покрива на света" спасителна акция. Подобно нещо не се беше случвало преди това, не се и повтори. За денонощие той изкачи близо километър и половина, до кота 8500, а може би и стотина метра по-нагоре, в опит да помогне на другаря си. Сняг, лед, студ, виелици, мъгла - това алпинистите са свикнали да преодоляват, тренирали са го, калявали са волята си. Людмил обаче направи много повече - преодоля и себе си. Въпросът не е толкова в това, че можеше и той като Христо да остане завинаги там, на Западния гребен. Както всеки в този спорт, и кюстендилецът беше приел смъртта. В книгите си дори беше написал: "Искам да се преродя в бляскав леден връх. Завинаги". Има нещо по-силно от живота и това е мечтата. Людмил не само беше с реални шансове да постигне своята, но и той като повечето алпинисти нямаше да се поколебае да плати най-високата цена, за да стъпи на Еверест. С постъпката си обаче доказа, че и от мечтата има нещо по-силно и това е приятелството. Той пожертва собствения връх, но изкачи кота, много по-висока от първенеца на света.
 Другарство и приятелство като неговото вече почти не се срещат. От година на година те не само стават все по-голяма рядкост, но и когато тук-там се появят, се сблъскват не с одобрение, а с учудване, пренебрежение и дори присмех. Тези процеси, разбира се, не са от вчера. "Избрах планините за бягство от хората, понеже ги обичам идеални", пишеше Людмил Янков. И още: "В планината отношенията между човеците се избистрят като планински извор". При нас, в ниското, избистрянето е по-трудно, случва се само в дни на проверка. Тогава разбираш, че и да си рискувал много за някого, ако събитията се завъртят така, че той трябва да ти докаже приятелството си, няма да го стори, нищо, че му е напълно във възможностите. Ще гледа дори да те елиминира, да те смачка, даже да те унищожи.
   Доколко темата за приятелството вече се приема като анахронизъм, личи и по неприличната честота, с която спрягаме фразата на Хенри Палмерстън, че няма вечни приятели, има само вечни интереси. Малкият проблем е, че я приписваме на Чърчил, големият е, че сме я приели за свое верую. Вместо приятелството да е принцип, принцип стана предателството. С други думи, вместо да се сприятеляваме с онези, с които споделяме еднакви принципи, превръщаме в принцип  налагането на хора, които са ни приятели. И с които сближаването всъщност е на база на интереса и в ущърб на критериите и правилата, на ценностите и традициите. Дефицитът на истинско приятелство обаче е опасен за обществото, а за партиите е почти гибелен. Онези от тях, в които е налице другарско рамо за озовалите се в беда, успяват да мобилизират гласоподавателите си. А в които това липсва, вкопчването в постовете е толкова силно и така демотивиращо, че сами се бият на изборите.
  Ако приятелството беше празна дума, Обама едва ли щеше да го подчертае в речта си в Бостън, превърнат тези дни в Бомбстън. Срещу жестокостта ще изберем съчувствието, приятелството и любовта, каза американският президент. Това е изключително важно както за спояване на обществото, така и в живота на отделните му членове. Доказа го и Людмил Янков с подвига си под Еверест и от чийто пример особено много се нуждаем днес.
  
   Други текстове от автора на: ivoatanasov.info