Ловът на слонове е игра със смъртта

Само един голям лов има на тоя свят и той е на слонове. Тръпката е неописуема, защото шансовете на животното са равни с тези ловеца. Не уцелиш ли отблизо едно от трите уязвими места на слона, надали ще имаш време за молитва.
И днес в Африка най-много ловци загиват от слонове.
Българите можем да сме горди, че наш сънародник е един от най-големите ловци на слонове в света. Това е панагюрецът Никола Делирадев. Вярно, че с убитите от него над 100 слона той трудно ще се мери с повалилия над 1400 слона Джон Хънтар. Но колко ловци по света могат да се похвалят с такива успехи?
Никола Делирадев е роден на 16 юни 1881 г. в Панагюрище. През 1905 г. съпругът на сестра му Иван Юруков го кани да замине за Африка. Тръгва без подготовка и без никакви средства. Безпаричието го задържа една година в Египет. Работи в някакво италианско предприятие, за да спести пари и да замине за Етиопия, загадъчната страна на слоновете и златото.
В началото на 1906 г. Никола Делирадев е на работа в Руската легация в Адис Абеба. В продължение на 54 години живее и работи в Етиопия. Бил е представител на чуждестранни фирми за износ на кафе и кожи, директор на императорска ферма, управител на провинция Абигар. По-късно създава собствено земеделско стопанство, в което внедрява модерни за времето си агро-технически постижения. Проектира и ръководи отводняването на блата и строителството на канали.
През 1915 г. се оженва за латвийката Алвина Яновна Мазайе.
Прочува се като изкусен и смел ловец. Освен слонове има отстреляни голям брой леопарди, хипопотами, щрауси и други.
От ловните трофеи прави интересни сбирки, които са притежание на музеи и частни колекции.
Уморен от странствания и напрегнати преживявания, през 1960 г. се завръща в България заедно с жена си, за да се порадва на родината си и на тримата си сина, които е изпратил още невръстни в Панагюрище, за да се учат в българско училище. Подарява ценна колекция на музея в родния си град. Тя е допълнена в края на миналия век от сина му Георги Делирадев.
Написва книгата "Последният ми лов на слонове" и стихосбирката "Под палещите лъчи на африканското слънце".
Никола Делирадев умира на 6 септември 1961 г. в Панагюрище.
Предлагам ви някои интересни моменти от книгата му "Последният лов на слонове":

"Иван Филарезович въодушевено рисува картините на охолен живот, говори за савани с безбройни стада дивеч и гъделичка ловната ми страст. Гладя с привидно спокойствие дългата си черна брада, гледам го с насмешка, но усещам, че нещо ме припарва под лъжичката.
Така започва винаги. Познавам себе си. Дойде някой в дърводелската ми работилница, изпълнена с дъх на кипариси, и ми заразказва за антилопи, които видял в някаква си долина. Аз му се надсмивам, съсипвам го с шеги, а подир час тичам като влюбен, като опиянен да разпитвам къде е тази долина. Да си призная, ловът е най-силната ми страст. Това е не толкова потребност да се сдобия с дивеч и кожи, колкото влечението към неизвестното, към невидяно красивото, криещо опасности, премеждия и романтични приключения. Такъв съм. Щом се заседя, обзема ме необяснимо безпокойство, тъга, която ме дави и потиска, помрачава целия ми душевен свят. А щом поспестя някой лев, натоваря мулето и грабна пушката си, придружен от някой и друг слуга или другар. Светът става светъл, прекрасен и привлекателен за мен."

"Слонът нехайно свръща вляво. Под корема му се крие слончето. Това е загадка за мене, защото слонът е мъжки. Чувал бях, че родовият инстинкт у слоновете е силен. Приемат и покровителстват всяко осиротяло слонче. Сега виждам това с очите си. Слонът обръща глава към нас, като че ни оглежда или изготвя плана си да атакува. Мърда ушите си неспокойно, размахва хобот и крачи по-бързо.
Обикалям една група от храсти и съвсем неочаквано случайно съзирам слона зад тях. Стои и дебне. Слончето не е под корема му. Подобна тактика често се прилага от тези твърде умни животни. Слонът си дава вид, че не ви забелязва, че върви нехайно, скрива се, изменя посоката си, дебне ви там, където най-малко го очаквате, и докато разберете какво става, спуска се и ви стъпква яростно..."

"Гоним. Кого? Слонове. Най-могъщите обитатели на сушата. Мерим се с гиганти. Искаме да ги настигнем, да ги изпреварим, да ги надвием в двубой. Нелепост, присъща само на жалкото създание, амбициозно, самолюбиво и твърдоглаво, наречено човек.
Провирам се между гъстите храсти приведен. Тропическият ми шлем е наказание: закача се за клоните, пада, забавя ме. Когато някой клон задращи по него, струва ми се, че дращи по мозъка ми. Спирам се, за да си поема дъх. Вслушвам се. Чувам пулса си. Тишина. Някъде се чупят клони. И пак тишина пълна с тревога. Откъде дойде този шум? Не зная. Но всичко говори, че наоколо из храсталака  и падините пасат разпръснати тридесет-четиридесет слона...
Сърцето ми бие така силно, че повдига ризата, мокра от пот и залепена на ребрата ми. Смешно! Чувствата ми са объркани: странен хаос от страх, радост, малодушие, възторг и палеща ловна страст.
И все повече прониква в мен чувството на необясним страх, ужасът от невидимата опасност. Навярно това е тихият ужас. Ако тука ме изненадат разлютените слонове, къде ще бягам? Храстите са сплетени в жив плет. Струва ми се, че съм затворен в клетка. Над храсталака се показват хоботи като дебели набраздени маркучи. Слоновете не се виждат. Скрити в гъсталака, слоновете пасат от трите ми страни. Колко ми се иска да имам някакъв другар до себе си, та ако ще да бъде и най-негодният и неспособен човек.
Много критически моменти съм преживял в своите странствания, в ловните си приключения, винаги с хладнокръвие съм се справял с опасностите, но сега за първи път изпитвам страх, да, именно страх. Казвам го открито и сериозно. Нервите ми просто не могат да издържат в умореното ми тяло.
Наоколо храсталакът пука, съска и трещи под краката на слоновете. Чувам пръхтене, квичене, пляскане на хоботи. Страхът ми нараства. Аз съм почти зашеметен. Не мога да мисля и да действувам. Позорен миг. Като кинолента минават пред очите ми ярки спомени от моя живот. За секунди. И в това неизмеримо късо време се опомням. Присмивам се на самия себе си: "Нима те е страх, Николай? Герой! Ловец на слонове!" Трепвам. Опомням се. Поемам дъх. Спокойствието ми се възвръща. Моят маузер е готов. Анализирам положението. Ако се появи слон, ако не ме забележи, ако не се затича да ме смаже, трябва да се прицеля в слепоочието му и с най-точен изстрел да пусна куршум в мозъка му. Само тогава слонът се строполява моментално. Ако го раниш където и да било другаде, той не пада, може да тича с куршума си цели сто километра, но се разярява и тъпче всичко наоколо си.
Само точността на изстрела спасява ловеца. Чудесно е, ако този изстрел е даден със специално, голямокалибрено чифте, предназначено за лов на слонове. Неговият куршум има удара на няколко хиляди килограма и дори ако не убие моментално огромното животно, зашеметява го и дава възможност на ловеца да се изскубне. Сега аз нямам такова чифте. Моят маузер е осеммилиметров. Играчка. Която убива. Все по-близо се чува адският шум в храстите. Очите ми треперят от напрежение. Стискам зъби. Държа пушката. Драмата започва. В дъното на полянката си издига тъмнопепеляв хобот, люлее се над храстите, души. Спирам дъх. Прицел. Виждам само челото. Сух трясък. Слонът накланя глава, изпуска глух стон, олюлява се. Грамадното, страшно, могъщо туловище се свлича като дрипа.
Зареждам втори куршум в пушката. В този миг земята започва да се тресе. Слоновете наоколо са разтревожени. Размахват хоботи и уши, газят прашните храсти...
Без видима причина, инстинктивно скачам напред и се обръщам. На три-четири метра от мене нервно трепти хобот. Засада! Без да се целя, стрелям в хобота. Чувствам чудно самообладание.
Къде съм ударил не зная, но за мое щастие ударът е смъртоносен. Слонът безшумно прикляква, замира с протегнат напред хобот: дори смъртта не може да смири желанието му да ме улови."


Никола Делирадев с ботуши от хипопотам