Литературата не е боядисан аквариум

Илиана Илиева

Аксиния МИХАЙЛОВА, поет и преводач, е родена на 13 април 1963 г. Завършва българска филология в СУ "Св.Климент Охридски". Един от основателите на сп. "Ах, Мария", редактор в преводната секция на списанието. Автор е на 5 поетични книги: "Тревите на съня" (1993), "Луна в празен вагон" (2004), "Три сезона" (2005), "Най-ниската част на небето" (2008), "Разкопчаване на тялото" (2011).
 Превела е повече от 25 заглавия, съставител и преводач на две антологии - на съвременната латвийска и литовска поезия. Сред авторите, който е представила на български, са Жорж Батай, Венюс Кури-Гата, Силви Жермен, Лилиан Вутерс, Марцелиус Мартинайтис, Корнелиус Платялис, Дагния Дрейка, Линда Мария Барос, Анизе Колц, Ги Гофет и др. Нейни стихове са публикувани на 15 европейски езика в 17 страни, както и на арабски. През ноември 2011 г. бе удостоена с едно от най-високите отличия на Република Латвия - Рицар на "Ордена на Трите звезди". Неотдавна за новата си книга "Разкопчаване на тялото" (ИК "Жанет 45") поетесата бе удостоена с наградата "Христо Фотев", което е повод за настоящото интервю.

 - Честита награда, Аксиния! Как се отнасяш към  това признание?
 - Една награда едва ли би направила някого повече поет, отколкото е. Но е истина и това, че му дава по-голяма увереност, кара го да се чувства "чут" и "разбран", за да не кажа нужен.  Да, наградата е признание за автора, но според мен по-ценното се състои в това, че тя е признание за неговата поетика. Защото журито застава зад определена книга, начин на писане и авторова поетика, а не зад нечие име. Или поне така би трябвало да бъде. Затова всяка номинация е важна, защото тя означава, че онова, което един автор е написал, изпял, нарисувал, има място тук и сега.  В това време.
    Навсякъде се тръби, че оперативна литературна критика не съществува през последните две десетилетия. И че плуваме в един голям поетичен аквариум с боядисани стени, без да виждаме какво точно става вътре. Че се изгубваме в него и ни липсва ориентация. Излизат толкова много поетични книги, че е трудно човек да следи всичко. Много често се пропускат прекрасни книги. Мисля си, че ако един критик отдели време да направи списък със заглавията на всички номинирани книги и стихотворения в различните литературни конкурси, може да се получи по-пълна представа за това какво става в българската поезия през последните две десетилетия.
    Далече съм от мисълта, че това ще бъде единствено вярната и точна картина. Защото понякога стават и недоразумения. Но все пак ще е нещо, все пак трябва да се започне от някъде. Затова смятам, че номинациите са нещо много важно, защото остойностяват различните поетики, "откриват" нови имена в поезията. 
- Как се роди името на новата ти книга "Разкопчаване на тялото"?
    - Заглавието априори задава призма на четене, хоризонт на очакване, който може да бъде потвърден или опроверган от текстовете. През 2005 година в културното приложение на един всекидневник бе публикувано стихотворението "Триптих за разкопчаното тяло", което "отваря" книгата. По-късно се оказа, че всички текстове, писани през следващите пет години по някакъв начин гравитират около този мотив. И когато започнах да "композирам" стихосбирката, той се наложи от самосебе си. Не съм го търсила нарочно. Продължавам да го харесвам, макар че често ме питат "какво точно му разкопчавам на това тяло" Ц не обичам да обяснявам, който иска да разбере, нека да прочете.
- За мен ти си автор с изключителен творчески баланс. Това биоритъм на музата ли е или по-скоро  точен критерий за поетичното слово?
    - И двете. По принцип пиша рядко. Ако периодът на мълчание и празнота продължи прекалено дълго, както се е случвало, това започва да ме измъчва. Започвам да изпитвам опасения, че може би "онова"  -  "чудото", "божията милост", енергията, не знам как да го назова, си е отишло. Ти си поет и знаеш, че няма по-голяма милост от тази да напишеш едно стихотворение и твоето вътрешно "жури" да усети, че е успешно. Тогава стъпваш във въздуха и си щастлив като след безкрайна любовна нощ. Ето това е "по-високата част на небето", а признанията и наградите са само следствие. Наскоро четох, че колкото човек е по-креативен, толкова е по-божествен. На всички равнища. По-близко, макар и за един миг само, до божественото. Надявам се това да не прозвучи надуто или откачено. Но аз наистина го вярвам. Защото небето започва от височината на тревите и ние сме родени, за да живеем там, но сме го забравили. Понякога слиза "музата", за да ни го припомни. И аз съм й благодарна. Много благодарна.
 - Чувала съм те да твърдиш, че понятието "преводач" пред името ти не те притеснява, за разлика от понятието "поет". Но не мислиш ли, че поетът в теб е силен помощник на преводача?
    - Част от отговора на този въпрос е свързан с предходния. Поради факта, че човек е "поет" в горния смисъл на думата един път в месеца, пет пъти в годината, ако е повече - това си е щастие. И дар. През останалото време той прави нещо друго. Аз така го разбирам. Тук ще добавя и прагматичния аспект, защото малко са хората, които могат да си подсигурят насъщния, пишейки поезия. Не само в България, а изобщо. Това е причината за моето смущение да се нарека "поет". Но е безспорно, че поетът в мен е наистина силен помощник на преводача. Когато превеждам поезия ми трябва десеторно повече концентрация, време и енергия, отколкото когато пиша. Да влезеш в чуждия текст, да го усетиш, да намериш точните думи, за да предадеш силата на чуждата поезия на своя език, съпровождан непрестанно от съмнението дали наистина си успял, дали не си "предал" автора и текста, от колебанията, които те карат да променяш отново и да търсиш най-точната дума. Благодарна съм на преводите, защото енергията е една при писане и превеждане, защото те  ме спасяват в периодите на онази празнота, за която стана дума по-горе, когато "музата" се забавлява другаде и приласкава някой друг, защото това ме предпазва от графомания.
 - Според една латинска сентенция по време на пир приятелите са много, т.е. не като по време на криза. Как стоят при теб везните на "съ-радването" и съчувствието?
    - Благодаря на Бога, приятели винаги съм имала и в двете ситуации. Пожелавам го на всеки. При съчувствието повече, но дори един приятел да се съ-радва с теб, това е щастие и споделеност.
 - Имаш ли рецепта за привличане и отдаване на доброто?
 - Имам... И всеки сигурно си има. Дообогатявам я всекидневно. Импровизирам. Старая се да бъда дисциплинирана и да я следвам. Невинаги ми се отдава. Тогава си сърбам пресолената супа. Опитвам се да приемам всичко, което ми се случва като днешно или утрешно добро. Когато се "събуждам, облечена в усмивка", ми е по-лесно.  Иначе трябва да ровя в гардероба на мислите си и да си търся усмихнат пуловер. Това е трудно, особено ако трябва да съм при учениците си за първия час. Но винаги съм благодарна. Защото съм се събудила и знам, че ме очаква прекрасен ден.






Аксиния Михайлова заедно с френския поет Ги Гофет по време на премиерата на двете му книги  "Възхвала на една провинциална кухня" (поезия) и "Завинаги гола" (роман), които бяха представени в София в края на април т.г.