Лирическата болка на перото

Иван Вандов

Поредната стихосбирка на поета Карол Николов, наименувана "Болка", според мен извисява в една дума онова човешко и гражданско чувство, което често и понякога трайно ни терзае с многоликите си проявления. То пронизва като червена нишка едва ли не цялото лирическо творчество на поета. И не само лирическото. Страници, напоени с болка и тъга, откриваме и в поемата-роман "Заложници на паметта".
 Стихосбирката, на която са посветени следващите редове, съдържа спонтанно, неизбежно за душевност като тази на поета Николов, родени творби - отглас на родителски и граждански вълнения. Поетът Карол Николов говори не само от лично свое име и не само от името на най-близките си. Той изповядва и болката на Родината. Неговите стихове се домогват да опоетизират болката до светоусещане като извор и определител на съзнанието и поведението.

Основен мотив в книгата е "емигрантството" на сина, отишъл в чужбина с надежди за лични успехи, които може да се окажат измамни. Най-тясно свързана с него е онази действителност, която поетът нарича "страшната чужбина във Родината", "безрадостна Родина", "изстрадана Родина". Става дума за необикновено социално явление. За национално бедствие. Лирикът не може да бъде спокоен, стихът му се възмущава, разголва същността на нещата, бичува. Поетът е в правото си да използва думата еничари. Тъкмо такива често стават децата на България ("Кръвен данък"). Лирикът затова е поет - да бъде откровен докрай, да стигне до най-изразителното, най-адекватното слово. "Еничари" - кой българин не знае тази дума! Тук в мерена реч е назована голямата опасност за бъдещето. Децата на България се превръщат във верни слуги на чужди господари. Болката на лиричното перо е отзвук на световното зло, тържествуващо и в Родината. Патриотичното чувство на поета стига до обобщение, при което личната болка и болката от покрусата на род и Родина се сливат.
Силна е лирическата чувствителност на Карол Николов. Той страда за милионите хора с мизерна социална съдба, за "беззащитния човек" ("Корсари"). Болката му прераства във възмущение, когато говори за "корсари-мутри" в тукашния свят.
Лирикът более за безрадостния ден на художника - творец на изящното слово, който при все това живее със съзнанието, че стои над бездуховните "аристократи" ("Шекспир"). В творчески екстаз поетът открива своята болка "в една сълза" ("Неизпратено писмо"). Той тръпне от гняв, че Родината му се превръща в "донор" на един "глобален свят". Спомням си от предишна негова стихосбирка как носталгично и с нескрита мъка заклеймяваше разпродажбата на селските къщички. Него го боли, че "заесенява младостта", "заесенява радостта". Боли го за настъпващата старост. Поетът изпитва пареща "болка от вината" за безрадостната съдба на Родината ("Пейзаж").
От болката, която първескинята понася при раждането, до болката - възмущение от "емигрантството", и "вътрешното емигрантство" при фалшивата емиграция с набора от злини, обобщавани с думата разруха - ето претворените в стихове изповеди на поета. Не е ли в тях изведена една всеобща болка на лирическото дарование? Макар и съставена от отделни самостоятелни творби, книгата "Болка" звучи като лирическа поема. Това е "лирическият стон" - призив на Карол Николов за справедлив и етичен свят, достоен за Човека с главна буква.