Легендарният генерал Владимир Стойчев

Станко Михайлов

През 1944/1945 г. бях още почти дете, а той беше генерал-полковник главнокомандващ Първа българска армия. Името му се разнасяше из цялата страна и извън нея като библейска притча. Имаше славата на духовно честит и нравствено съвършен като човек и като висш военен офицер, а също и като състезател по конен спорт. Беше респектиращо волеви и физически силен, макар и не рядко чепат пред упорството на опонентите и на подчинените му. Станал вече известен състезател с олимпийски знаци заедно със своя колега и приятел ген. Лекарски (световен шампион по конна езда), със завидните си социални познания, владеенето на езици и пр., генерал Владимир Стойчев всяваше у всеки завиден респект, почит и преклонение. И макар да минаваше за обаятелен "ексцентрик" сред гражданското, офицерското и спортното съсловие като поведение и физическо изражение у нас, както и в чужбина, след поемане командването на Първа българска армия през Втората световна война името му доби славата на античен герой. Портретите му висяха по всички улични стобори, електрически стълбове, витрини и всяваха неприкосновена обич, симпатии и гордост. Пленителният му лик грееше от афишите из града, а радиоинформационните бюлетини за фронтовите победи на командваната от него Първа българска армия срещу хитлеро-фашистките окупатори не замръкваха в тъмнината, нито угасваха през деня.

Така беше и когато сред всички участващи във Втората световна война руски и западни съюзници той единствен от българските висши офицери през 1945 г. беше удостоен да представя България на Парада на победата на Московския Кремълски площад. Под погледите на милиони зрители, както и по всички световни кинопрегледи, името му се произнасяше с гордост, респект и уважение. Затова не бях дори сънувал, нито мечтал, че някога ще стана негов близък. Но не само това. А че през по-късните години ще стане и мой приятел: той, легендарният български генерал и командир на славната Първа българска армия Владимир Стойчев, пред чието величие от доблест, смелост, състезателски спортен талант по висша конна езда и военен стратег тръпнеше всяко сърце от възхита и гордост.
Ала и това беше малко за редкия ми късмет. Защото през 1972-1973 г. той стана и официален консултант на моя художествено-документален филм "Аспаруховци", сниман в Лайпциг по мой сценарий и режисура, спечелил Трета национална награда в конкурса на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт, както и преди това филма ми "Големият скок", заснет в Белград - също по мой сценарий и по моя режисура.
Спонтанната близост с пословичния генерал не се породи само от творческото ни сътрудничество, а от неочаквано възникналото взаимно уважение, доверие и личностно привличане, когато скоро след това прерасна и в духовна потребност за чести срещи и приятелска близост. Сигурно бях с 40 и повече години по-млад от него. Но това не пречеше на приятелството ни. В продължение на години почти всяка неделна утрин към 10.30 отивах в дома му на ул. "Цанко Церковски" 18 (зад сградата на Радио София), където престоявах до обяд. Това се повтаряше и в кабинета му на ул. "Марин Дринов" 19, когато той беше председател на Българския олимпийски комитет. Всяка седмица веднъж-два пъти отивах и там да го посетя, отделно и на конната база "Хан Аспарух" да наблюдавам тренировките му, като водех дори жена си и малкия си син. Разговорите ни биваха спонтанни и на всякакви теми, но кратки, защото той имаше работа. Затова предпочитах да ходя в дома му през неделните дни.
Щом изкачвах неговия етаж на луксозната сграда и позвънявах, той ме посрещаше, разперваше ръце със сърдечна топлота. И винаги беше облечен в брич и бежова риза с джобове, с пагони и с дълги ръкави. Притегляше към себе си стола от голямата маса, аз срещу него и... сядахме на разговор. Побито в съзнанието ми остана първото ми посещение при него. Защото вдясно на стената при влизане и точно пред погледа ми стоеше конно състезателно седло в жълто-червеникав цвят. Под него пък се натрапваше спортно съзтезателно колело. На друга поставка край масата стърчаха напъхани в нея бичове, палки и други предмети от конно-спортния реквизит. На стената зад него пъстрееха фотоснимки с негови образи на военен и цивилен заедно с рамкирани грамоти и други спортно-състезателни отличия у нас и в чужбина.
Още преди това той беше вече преминал политическите преходи на виден български дипломат в Америка и в ООН, както и през езиковите прегради, докато след това за дълги години стана Председател на федерацията по конен спорт у нас, председател на Българския олимпийски комитет и т.н. Но най-силно ме впечатляваше стериотипа в мъжкото поведение.
След всяко от поредните неделни посещения у дома му той ми поднасяше чаша с няколко оскъдни глътки алкохол, като същото правеше и на себе си. Аз не пия. Тогава обаче не забелязах, че и той не отпива. Само доближаваше чашата до устните си. След няколко такива "почерпки", той се изправи над масата и рече:.
- Никога няма да отблъскваш чашата на масата, когато ти поднесат почерпка за "здраве". Защото това е оскърбително за всеки домакин.
Учуден от този факт, със свойственото си упорство възразих:
- Че защо, когато не пия?
- И да не пиеш, ще поемеш с благоприличие чашата и ще се чукнеш. Ще я доближиш до устните си, после ще я поставяш обратно на масата. Иначе е обидно за този, който почетно ти е поднесъл почерпка, а ти я отблъскваш...
А когато при друг случай стана дума за мъжкото внимание към жените, към които нерядко се отнасяме с оскърбително пренебрежение и с някогашната цървулска примитивност, той каза:
- А когато се запознаваш с жена или някой ти я представя, няма да сграбчваш ръката й като дръжката на фурнаджийска лопата, а ще правиш следното. Привеждаш почтително снагата си, прихващаш с внимателна нежност ръката й и свеждаш устните си към нея. Но не я целуваш и оплюмчваш с чеснов дъх от предната нощ, а само я доближаваш на почтително разстояние. След това бавно се изправяш и с възхищение я гледаш в очите, но със сведена глава. Такъв е галантният израз на мъжкото благовъзпитание при запознанството му с жена, а не да я сграбчва до изкълчване на китката й.
Тази среща беше преди повече от 40 години, но оттогава пазя едночасов заснет филмов материал за ген. Стойчев по време на конни тренировки на конната база "Хан Аспарух", както и безценни интервюта за живота и спортната му кариера. Отдаден на преклонението ми пред паметта на легендарния генерал, устно и писмено потърсих заедно с вече починалия неотдавна мой колега и приятел Пламен Масларов (известен режисьор и директор на българския филмов архив) спонсорство от ръководството на федерацията по конен спорт у нас. С месеци обещаваха, мотаеха, лъгаха, пишех проекти и давах заявки, но нищо. С Масларов дори ходехме в Пловдив на техни годишни национални срещи, с участието на ген. Бонев като "шеф" на федерацията, и други "величия". Показах им и наградения си филм "Аспаруховци" с генерал Стойчев, но пак нищо не сториха.
А пазеният материал наистина е безценен за направата на филм от архивни документи за живота и световното дело на този легендарен български генерал, освен пълководец, общественик, политик, елитен световен състезател по висша езда, радетел на идеалите на България като древен конен народ и т.н. Ще се намери ли истински родолюбец да извади от гнета на забвението светлото име на легендарния генерал и да го разпръсне като светлина над свещена България сред днешния социален мрак, духовен гнет и политическа несретност? Да го стори това за прославения български пълководец и командир на Първа българска армия през Втората световна война срещу хитлеро-фашизма. За доказалия се призов състезател по конна езда. За достолепния дипломат и представител на България пред ООН. За човека ген. Стойчев, останал никога и с нищо неопетнен радетел на вековните човешки идеали, на родолюбието и християнските добродетели.
Мисля си, не могат ли да го сторят днешните политици - повечето все почитани и достойни генерали в армията, в полицията, в правителството?