Култура, халтура, некултура...

Започвам Новата година с една надежда.  Надежда, че в България ще се обърне по-голямо внимание на културата. Но не знам колко време ще ме държи. Не знам, защото от години нещата не са мръднали, стоят на едно и също място. Дори бих казал, общувайки с младите хора, че стават още по-зле. 

България е на опашката сред европейските страни по отношение на процент от БВП, отделян за култура. И това не е липса на възможности, това е целенасочена политика, целяща опростачване на населението.  

Вместо култура, в България гордо шества халтурата. Творците, за да се издържат, са принудени да правят тежки компромиси или просто да се продадат. За да могат да оцелеят. 

Нито от изкуство, нито от образование, нито от спорт, нито от здравеопазване се печели. Това управниците с меркантилното си мислене никога няма да го разберат. Това са дейности, които имат социална и възпитателна функция, и така е било винаги през човешката история.  

А след халтурата логично идва и некултурата. Знам, че такава дума няма, ама това е точното определение. 

Когато върхът в "културното" развитие на един човек стане да подпява текста на някоя чалга песен, нещата са загубени. 

Обаче чалга певиците и мутрите са примерът за успех в обществото. 

Знаете ли какво слушат учениците в междучасията, знаете ли какво знаят наизуст? Слушалките в ушите, характерното подрусване в ханша, ръцете горе и елементарни фрази, често цинични. 

Целенасоченото опростачване вече дава своите горчиви плодове. Поколенията, възпитавани в тези псевдоценности, вече възпитават и своите наследници. 

Не казвам, че всички са такива. Има и млади хора, които се опитват да си изградят друга ценностна система, но сблъсъкът с посредствеността в повечето случаи е пагубен.

Чрез културата обаче една нация може да бъде съхранена и извисена. 

Кой днес пише стихове, кой се вълнува от поезия, питат ме мои ученици. Вие сте мечтател, господине.   

Да, може би съм мечтател. И затова няма да се обръщам към институциите, за да сбъднат тази моя мечта. Там мечтите не са добре приети, за разлика от потоците пари за усвояване. Ще се обърна към всички творци. Знам, че ни е трудно. Но нека опитаме да правим това, което можем най-добре, без да се срамуваме от резултата. Думичка по думичка, щрих след щрих, нота след нота. Колкото и банално да звучи, в крайна сметка само истинското изкуство е вечно, нали?