Кучешка история

Здравейте, хора! Дойде време да ви разкажа моята история. Стар пес съм аз, ей! По мое броене съм вече на 15, вие си смятайте, колко е това във вашите си, човешки години. Накрая на пътя съм си. Усещам, че времето ми вече е дошло. Отдавна живея между вас, наблюдавам и ви изучавам. Видях всичко - хубаво и лошо. Живях добре, макар че животът бе лош или, както казвате вие - "кучешки живот". Но нека да започна отначало и да видим докъде ще стигна.
Така... Родих се през една топла пролет в едно хубаво и малко селце, при един дядо и една баба - моите стопани. Имах братчета и сестричета, но не ги помня добре. Много бързо изчезнаха. Грижеха се за мен. Съседските деца идваха в двора и си играехме. Често идваха и внучетата на старците. Гонехме се из двора. Дори от близката гора дойде и едно лисиче. То ме научи на много неща. Научи ме как да разпознавам цветовете. Ние виждаме по съвсем друг начин от вас, хората, но лисичето ме научи как да надушвам цветовете. Как да определям зеленото на тревата, синьото на небето

и червеното на кръвта

Учех се бързо. Пораствах, ставах силен. И тогава стана промяната. Страшната! Преди нея моят стопанин - дядото, работеше с едни големи машини - трактори и комбайни, и винаги носеше на главата си една капа с една малка звездичка отпред. Но селото се промени, като че ли за една нощ. Дойдоха някакви хора пред къщата, започнаха да викат и крещят, а аз виех, като вълче. Счупиха прозорците, разбиха оградата, а моите стопани се бяха заключили в къщата и се страхува. Още помня колко добре надушвах страха им. После разбиха портата на двора, влязоха и започнаха да трошат големите машини. Тогава прегризах каишката с малките си зъбки и се втурнах, накъдето покажеше носът ми. Бродих по пътищата дълги дни и нощи. Гладувах и се страхувах. Но ето, че достигнах някакъв голям град. Никога не бях виждал нещо подобно. Цялата тази буря от нови миризми, усещания, хора и кучета, много други кучета по улиците. Без стопани. Заскитах се и попивах всичко ново. Нюхах всяка нова миризма. Учех се бързо. Но в града беше дори по-страшно и от селото. Всеки ден по бетонните улици се изливаше целият град. Никога не бях виждал толкова човеци на едно място. Викаха и крещяха някакви неща заедно. Носеха и много знамена, тъй като вече можех да надушвам цветовете ги познах веднага -
 
червени и сини

Цялата тази маса от хора се движеше по улиците на големия град като река. Виковете и крясъците не спираха. Скоро започнах да надушвам и дим от голям огън. Хората тичаха, обезумели, като бесни животни. Не знаех какво да мисля. Тогава не знаех... Сега вече знам. Хората променяха нещо в себе си, в главите си; променяха начина, по който живеят. Превръщаха в се в нещо друго за часове. Нещо, което бе по-страшно и от тях самите, от собствените им страхове. Това не спря дълго време. Продължи и през следващите години още няколко пъти. А аз растях. Научих бързо как да си намирам храна около металните кофи, където хората си изхвърляха остатъците от храната, разбрах как да се движа из града, за да не попадам в територията на кучешките глутници, изучих и начините, по които да се пазя от хората. Те бяха и все още са по-страшни и от най-свирепата глутница. Ние, кучетата, се хапем и разкъсваме, когато става въпрос за живота и смъртта, но никога не го правим с удоволствие или за отмъщение. Като вас, хората!

Вие сте най-страшните същества

Аз ви изучавах и така продължаваше живота ми. Растях и помъдрявах, докато живеех в това огромно място. И тогава си намерих стопанин. Намери ме една стара жена, която миришеше много странно. Тя си имаше още едно куче. Станахме си добри приятели. Старата жена през деня обикаляше града и ровеше в боклукчийските кофи, където и ние с другото куче се хранехме, а вечер ни намираше някое тихо и скрито местенце, където нощувахме. Бабата буташе една раздрънкана количка и я пълнеше с всякакви неща - стар картон и прокъсани дрехи, кабели, храна, метални парчета, мръсни вестници. Другите хора избягваха нашата стопанка. Предполагам, че силната й, стипчива миризма ги отблъскваше. Понякога й пускаха в количката дребни монетки или някаква храна, но не я закачаха. На нас това ни беше достатъчно. С течение на времето научих, че има и други хора, като нашата стопанка. Изглеждаха по същия начин, като нея, миришеха еднакво, вървяха еднакво: движеха се бавно, с наведени глави и помътнели погледи, и винаги изглеждаха гладни. Някои от тях имаха кучета, други не. Ровеха и те в кофите и се хранеха.

Така живееха

Другите хора по улиците, които вървяха бързо и миришеха хубаво, ги избягваха. Идваше ли зимата, криехме се в незаключените мази, притискахме се до топлите тръби в стените и спяхме. Но другите хора бързо ни намираха и ни пъдеха навън в студа, под падащия сняг и виещия вятър. През деня беше още по-страшно. Студено и мрачно. Мръзнехме и гладувахме. Храна нямаше почти никаква. Вечер не намерихме ли някакъв топъл подслон, старата жена спираше на някое по-притулено място между бетонните сгради, разпъваше отстрани картони и вестници и ние, с моя побратим по неволя, другото куче, лягахме върху нея и я топлехме през смразяващата зимна нощ. Много дълги вечери изкарахме по този начин. Но после идваше дългоочакваната топла пролет, когато всичко се променяше. Цветовете, миризмите, усещанията, но, уви, хората си оставаха все същите. Едни умираха, други се раждаха, но нищо не ставаше по-различно. Отново се хвърляха в своите малки борби и сплетни един против друг, отново се превръщаха в озлобени и гневни същества, вечно недоволни - от всички други, но не и от себе си.

Никога от себе си!

Защо ли сте винаги такива? Аз може да не разбирам много, но знам това. Спомняте ли малкото лисиче, моето първо приятелче, за което ви разказах в началото? Та то ми обясни как ловуват в гората моите свирепи родственици - вълците. Щом забележат някое стадо елени, вълчата глутница се приближава тихо от всички страни и го обгражда. Нападат като един, вкупом. В началото на гонката глутницата набелязва едно от големите животни, отделят останалите от него и то става основната им цел. Преследват го, докато рогатото животно падне на земята, останало без дъх. Много често успяват. Защото работят като един, сплотени и вярващи в общата цел. Така оцеляват още от зората на времето. Лисичето ми каза също така, че тези вълци, които поради някакви си техни причини биват отхвърлени или изгонени от глутницата - единаците, често не преживяват до следващата зима. Защото сами не са способни на нищо. Единствено заедно успяват да оживеят и да продължат рода! Сигурен съм, че и вие, хората, бидейки умни същества, имате много такива истории и приказки, но мисля, че никога не сте се вслушвали в тях достатъчно внимателно,

не сте ги разбирали напълно

Затова и аз не мога да ви разбера. Може би защото сме прекалено различни. Или причината е някаква друга? Просто ми се струва, че през повечето случаи и вие не се разбирате помежду си. Със собствената си кожа знам, че не обичате и кучетата или поне тези от нас, които живеят на улицата. Казват, че ние сме най-добрите ви приятели. Позволете на един стар пес, какъвто съм аз, да не се съгласи. Толкова много болка, колкото вие сте ми сторили, не ми е причинявало нито едно куче. Пъден съм, гонен съм, бит съм с пръчки, блъскан съм, ритан съм, прегазван съм с автомобил, стрелян съм с пушка и пистолет, вкарвали са ме в приют, тровен съм, рязали са ми опашката и ушите, и още толкова много гадости са ми били правени от хората. Ако можете само да видите старата ми кожа. Но вие можете! Всеки ден виждате по улиците моите стари братя и сестри, които не изглеждат много по-различно от мен. Виждате и нищо не правите, за да можем да живеем заедно, като братя, или поне, като добри приятели. Наскоро в един от мръсните паркове в града си поговорих с едно от онези кучета, с богатите собственици, които ги обливат с парфюм и ги хранят само с отбрана храна. То ми разказа как пътувало в други държави със собствениците си. Разказа ми

за чудесата, които е видяло там

Как по улиците няма такива като мен, как всяко куче си има собственик, който го обича и се грижи за него още от рождението му, как дори и по някаква причина да останеш без стопанин, веднага ще ти бъде намерен някой друг, който ще те обича не по-малко от предния. Как хората са добри един към друг! Говореше ми тези неща този мой случил от съдбата приятел, но не го разбирах. Защо тук не е като там? Какво ни пречи да сте по-добри, към себе си и към нас? Защо понякога се превръщате в по-големи зверове и от нас? Имам толкова много неща да ви питам, искам толкова много неща да разбера за вас, хората, но времето ми вече изтича. И вероятно никога няма да намеря истината. Затова ви моля, хора, опитайте се да станете по-добри. Ако не заради вас самите, поне го направете за тези, които ще бъдат тук, когато вас вече няма да ви има.