Срещи
КРИС ШАРКОВ: Днес, когато всеки човек е медия, моралната отговорност е още по-голяма
Моята постановка на "В полите на Витоша" в Ловешкия театър извежда на преден план този проблем, който е заложен в пиесата на Яворов, казва известният театрален режисьор
/ брой: 48
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
КРИС ШАРКОВ е роден на 10 ноември 1984 г. в София. Завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Красимир Спасов. В театралната академия поставя текстове на Шекспир, Чехов, Молиер, Бюхнер, Пинтър. Още с дебютния си спектакъл "Макбет" от Х. Мюлер на сцената на Варненския театър показва, че притежава собствен почерк. Дебютира на софийска сцена с "Господин Колперт" от Д. Гизелман в Театър "София". Следват "Куклен дом" от Х. Ибсен в Пловдивския театър, "Посещение при бащата" от Р. Шимелпфениг в ТР "Сфумато", "Терапевтът" от Елена Алексиева в Народния театър, "Напразни усилия на любовта" от Шекспир в Театър "София", "Лив Щайн" от Н. Харатишвили в МГТ "Зад канала", "Доходно място" от Ал. Островски в ДТ Варна, "Хеда Габлер" от Ибсен в Хасковския театър, "Дивата патица" от Ибсен в НТ "Иван Вазов", "Серотонин" от М. Уелбек" в Театър "Азарян" и др. В края на миналата година Крис Шарков постави "В полите на Витоша" на Яворов в Ловешкия театър, който гостува с нея на 11 март на сцената на ТР "Сфумато".
- Господин Шарков, Ловешкият театър за трети път ще играе Вашата постановка на "В полите на Витоша" на Яворов в София. Класическа пиеса, класическа история, как Вие я съотнасяте към днешното време?
- Тази пиеса е класика в българската драматургия, може би първата наистина европейска пиеса от този период, в който българският театър започва да се европеизира. Има мощно влияние на модерната драма от Европа, на автори като Ибсен и Стриндберг. Когато е писана, Яворов вече е драматург на Народния театър. Може да се проследи как в нея има по малко от три пиеси на Ибсен - "Куклен дом", "Народен враг" и "Стълбовете на обществото". Те са били поставяни в Народния театър, докато Яворов е бил драматург, работил е по тях като драматург и имат влияние върху неговата "В полите на Витоша", която тотално се различава от българската драматургия до този момент. Тя e нещо много ново и като проблематика, и като форма - това е една градска пиеса, неслучайно действието се развива в София, която технологично започва да се развива като град на XX век.
Много често пиесата е представяна единствено под мощната любовна тема на Яворов и биографичния момент, който има своето място в българската митология. При нас движещо е друго - действието се развива в телевизионно студио. Имаме сблъсък на епохи - една неопределена ретро винтидж епоха от началото XX век и съвремие. Най-важното е, че е изведен много повече от другите постановки, които съм гледал, проблемът как медиите влияят върху личния живот на героите.
- Този проблем е особено актуален в епохата на интернет и социалните медии.
- Да, това е голям проблем и в нашето общество, дори има актуални примери как новите социални медии до такава степен могат да интерпретират дадена ситуация, че наистина да повлияят трагично на човешките съдби. На това стъпихме като основна концепция на пиесата. Полагаме я в студио - от една страна е политическият дебат между Христофоров и Драгоданоглу, който завършва с шамар, с бой пред градското казино пред Народния театър, а при нас - в телевизионно студио. Това показва как медията манипулира истината дотам, че е възможно да срине някой човек, както се случва с Мила и Христофоров, или да работи за неговото избиране, както в случая на Драгоданоглу.
В пиесата на Яворов се четат много вестници, героите постоянно се питат какво са писали те за дадена ситуация, дали е отразен този и този предизборен дебат. А днес, във време, в което вестниците са най-малкото зло в медиите, когато имаме телевизии, социални медии и всеки човек е медия, този проблем е още по-голям.
От една страна, медията има свойството да уголемява и изкривява проблемите на хората до степен на трагичност, от друга, сме използвали концепцията за медията и в романтичен аспект - например трето действие, в което Мила и Христофоров изричат своите любовни слова пред камерата, тяхната любов се случва посредством медията. Хвърлянето на Мила под трамвая е емблематична сцена в пиесата, при нас трамваят е фарт, на който има камера. Може да се каже, че камерата убива Мила. Ако има нещо ново в нашата постановка, това е точно тази нова власт на медиите върху съдбите на хората, която присъства при Яворов, но ние я доразвиваме.
- Защо е важно за театрите от страната тяхното творчество да бъде показвано на столична сцена?
- Въпреки че по принцип търся нови ходове, много уважавам театралната памет и гледам дори романтично на разкази на по-възрастни колеги за артисти от миналото, уважавам историите на театрите. За съжаление, живеем във време, което разруши много от извънстоличните театри. Преди не е имало толкова голяма разлика в културните възприятия на самите градове като сега. В България, както има потребители на високо модерно изкуство, така има хора, които тотално са се отдалечили от това изкуство.
Ловешкият театър има огромна история от режисьорски театър, например периода на Иван Станев - и досега се говори за неговата трупа от края на 80-те години. В България в момента малко театри наистина могат да покрият критерии и като публика, и като стандарт. Оттам нататък са огромните дилеми. Единият вариант е да се примирим и да продължава тоталното разделение между по-големите и по-малките градове, в които има съвсем друг тип вибрации, друг тип настройка на живеенето и би трябвало да се потребява друг тип култура. Другият вариант е да се опитваме с усилия да стесняваме тези граници. Мисля, че спектакълът "В полите на Витоша" е такъв - той е българска класика, нещо, което се изучава в училище и показва един адекватен на времето театър.
България е сравнително малка страна, но в нея има много голяма разлика между хората в поколения и най-вече в градовете, в които живеят. Гастролите са важни, защото представлението няма как да изживее целия си живот само на една сцена.
- Актриси във Вашите постановки често получават номинации за "Икар", "Аскеер" за ролите си. Боряна Бабанова е номинирана за "Икар" за ролята на Мила във "В полите на Витоша". Имате ли по-специално отношение към женските образи?
- Има нещо такова, но не е рационален акт. В България има страхотни актриси. И актьори, разбира се, но актрисите са много повече, във всеки театър има голям избор. При мъжете изборът е по-малък, а ролите са много повече.
Другият фактор е чисто творчески - много обичам да работя с актриси, мисля, че жената като природа е театър сама по себе си. Жените са много по-парадоксални, по-интересни за изследване. Имам слабост към женските образи и обичам да работя с жени, въпреки това мисля, че правя театър от мъжка гледна точка. И може би тази комбинация между любопитството към жената и мъжката гледна точка е интересна.
- Неведнъж сте получавал номинации и отличия като режисьор - всъщност наградите влияят ли на твореца?
- И да, и не. Наградите са нещо, което много бързо отминава и следващия път всичко започва от нулата. В някои житейски ситуации обаче наградата е много нужна като коректив и за самочувствие. Ние малко или много подценяваме силата на наградите, или я надценяваме - и в двата случая е провинциално отношението ни към наградите в България. Много често номинациите по-скоро предизвикват снизхождение или чувство за несправедливост и веднага прозират някакви причини защо дадено представление е номинирано, които не са свързани с художествените му качества. Хората от комисиите понякога дори не гледат спектаклите, които номинират...
Ако има нещо като национална награда, тя би трябвало да е коректив на цялата гилдия, да задава критерии, да внушава респект. Ако в нея прозират всички конюнктурно-приятелски конци, с които е съшита, или още по-лошо - принципът на случайността, защо ни е тя въобще... И все пак - това е нещо второстепенно, никой не може да ти отнеме същинския творчески процес и талант.
- Кога един режисьор може да се развива и да вложи в постановката цялата си същност - когато работи с различни артисти или с един и същ екип?
- Ако един режисьор има хора, с които се разбира от половин дума, с които споделя общо чувствено пространство, това винаги е много работещо. Когато хора се повтарят в постановките ми, това не е случайно - с тези хора говорим на един език и както се развиваме като личности, така се развиваме и като артисти заедно, и това е едно от най-хубавите неща в театъра. От друга страна, никога не повтарям актьорите в следващ проект, гледам да има известно отстояние във времето. Като цяло - вярвам в дългосрочното партньорство.
- В днешно време мултимедията е допълващ компонент в много театрални постановки.
- И аз често ползвам мултимедия в спектаклите. Преди 20 години, ако някой използваше мултимедия, това беше отчитано като голямо събитие, днес вече не е така. Това е компонент, който е наравно със звука и осветлението. Въпросът е не дали го използваш, а как го използваш. Живеем в свят на образи, всеки зрител има в джоба си телевизор, камера, устройство - преди десетина години не можехме да си представим, че в бита си ще сме се сраснали с него. Живеем в медиализиран свят, ние самите сме медии и това е един отговор на театъра на нещо, което вече е част от самия човек.
- Вече имате натрупан сериозен опит. Усещате ли влиянието на учителите си в изкуството на режисурата?
- Това е неминуемо. Завършил съм класа на Красимир Спасов, от него наследих това да знам какво е режисьорският театър. В съвременния театър е по-различно - макар винаги да има режисьор, не винаги има автор. Вярвам в режисьорския театър, колкото и някои да го смятат за остарял. Проф. Спасов е от едно режисьорско поколение, когато режисьорът е бил значим фактор. Освен целия професионализъм, на който ме е научил, най-вече съм взел от него отношението към театралното изкуство като към изкуство предимно на режисьора.
Много гледам театър и косвено много съм се учил от гледане на постановки на колеги, на европейски режисьори също. За мен винаги е било много важно да знам къде се намирам, каква е средата около мен. Не съм завиждал, ако някой има постижения. Дори и лошите представления учат на нещо.
- Вие сте свободен творец, но работите и с държавни театри. След различни опити за реформи, според Вас какъв е начинът театрите да успяват да се издържат, без да правят творчески компромиси?
- Минаха повече от 10 години, откакто бе въведена театралната реформа, която всички са на мнение, че не е работеща. В общи линии всеки се справя, както може.
Може би наистина е време да се създаде дългосрочна стратегия за култура, но никой не се занимава с тези неща, всичко е оставено на отговорността на директорите на театрите. Един театрален мениджър е добър, когато успее да създаде благоприятни условия за един спектакъл и публика, която да търси реално изкуство, а не когато снижи критерия на продукта, за да го продаде. Някои театрални мениджъри успяват да се справят с тази задача. Но малко театри могат да се похвалят с публика, която отива да гледа истински художествен продукт. Например в София - един двумилионен град, има достатъчно много представления, дори понякога по 15-20 на вечер и въпреки това чувстваме недостиг на съдържание.
Българският театър е един от най-продуктивните в света, особено по време на пандемията тази тенденция още повече се засили. Има и безброй независими продукции. Проблемът не е в количеството, а как за това количество спектакли да се намерят точните зрители.
- Може би мениджърите трябва да насочат вниманието си към младежката публика, която да се възпитава като разбиращ и търсещ театрален зрител?
- Това не е задача само на театрите, процесът на възпитаване на публика трябва да бъде на всички нива в обществото. Голям пропуск е, че в нашите училища не се изучава драма, което е възприето в много страни. Важен компонент за израстването на един млад човек е да мине през театралната сцена, дори и като зрител, и да се припознае в това изкуство. Изкуството развива децата и личността не по-малко от науката. В момента, в който държавата осъзнае това, може да говорим за цивилизация и за нещо повече.