Кой път да изберем?

Вероника ДЕЛИБАЛТОВА*

Ние, младите, които уж сме се запътили стремглаво към "дебрите на живота", все търсим отговора на този въпрос. Да пишеш, четеш и смяташ навремето е било не просто държавна политика, а осъзнат стремеж. Политиката в областта на образованието на управляващите през последните две години е нищо друго освен медиен шум, подклаждан от нелепи лъжи, хвърлящи прах в очите на хората. Наглостта им достигна пореден връх с идеята за цялостна реформа в учебните програми в средното обрзование. Написването на изцяло нови учебници и обучение на учителите как да преподават по тях се планира да се случи за година и половина...
През изминалата година се дискутираха варианти за финансиране на частните университети с пари от държавния бюджет или въвежането на т.нар. ваучерна система. Система, която ще постави в неравностойно положение общественото образование спрямо частното и националният приоритет за държавата ще се превърне в частен. Иначе казано - държавата ще финансира тесни кръгове и среди, а това би могло да доведе само до рязко разслоение - на хора, които ще могат да плащат таксите в университетите, и такива, за които те ще са непосилни.
Според проект на закон за училищно образование за частните училища също се предвижда да получават финансиране от държавния бюджет на същия принцип, както за частните вузове. Дали не означава това, че държавата в лицето на нейните управници иска близо

2/3 от хората да останат необразовани

Надигна се вой за приемане на нов закон за висшето образование, но не се стигна дори и до написването му. "Грандиозната реформа" започна от главата за краката с приемане на закон за академичния състав, който се оказа противоконституционен в над 50% от текстовете. След това действията се съсредоточиха върху  масираната атака срещу БАН, която беше принудена на колене да се моли за оцеляването си и да се черви пред европейски научни академии за подкрепа. И всичко това - благодарение на министрите Симеон Дянков и Сергей Игнатов. Целият интелектуален потенциал на нацията не вярваше, че народните любимци са способни на подобна варварщина, граничеща с еретичен ритуал, в който жертвеното агне се оказа една от най-уважаваните ни институции в Европа и света.
След БАН на прицел попаднаха държавните висши училища и в частност - Софийският университет, Националната художествена академия, НАТФИЗ, Музикалната академия и др., чиито студенти излязоха на улицата единни за първи път в най-новата ни история. За да кажат, че искат качество, което впоследствие да гарантира реализацията им. Протестиращите бяха обвинени, че скандират срещу Народното събрание. Това може би означава, че студентите трябва да нямат право на глас и е

по-добре да са тихи и примирени

Друго обяснение не намирам. А това, че НС щяло да дари 2 млн. лв. на СУ, беше безочие. Защото не се помисли нито за подобряване на материалната база, нито за търсене на възможности за получаване на повече практически умения, нито за повишаване на стипендиите.
Не разбирам защо част от европейските държави, като Германия например, заложиха на образованието като възможност за по-бързо преодоляване на кризата и не намалиха бюджетите си в този сектор. Напротив - увеличиха ги! А в България се обяви старт на реформа, която гарантира цялостно ценностно падение на нацията. Дори в най-тъмните векове от историята в България са се създавали училища, днес стремежът е да се закриват. Не искам да коментира престижа на преподавателската професия. Държава, която не се вълнува от проблемите на учителите си, не се интересува от своето бъдеще.
Хиляди пъти си задавам въпроса кой е виновникът. И хиляди пъти си отговарям, когато прочета, че за пореден път сме на опашката по минимална работна заплата и отделяне на средства за образование, здравеопазване и социална политика.
Наскоро участвах в поредна дискусия, свързана с образованието и бизнеса. Посъветваха ме, ако съм студент по медицина и няма къде да си карам стажа, да си отворя клиника и с това проблемът ми да бъде решен. Прозвучаха разнопосочни мнения. За пореден път се уверих, че един колега беше прав -

образованието, бизнесът и държавата са капсулирани системи

които не могат или не искат да общуват помежду си. Или ако го правят, то не е в интерес на нито една от тях. Чу се мнение, че държавата трябвало да отстъпи и образованието да стане бизнес. Защо не, биха се съгласили някои.
Държавата е регулатор и катализатор на всички процеси и проблеми. На който не му харесва, винаги може да емигрира на Марс. Тя е отговорна за настоящето и бъдещето на всеки, а нейното състояние определя нашия път. Образованието винаги е било национален интерес и трябва да остане такъв - независимо от управляващите партии, коалиции или личности. Радвам се, че ректори на университети защитиха именно тази теза. Както се радвам, че чух примери за държави, които залагат на образователните системи и новите технологии като приоритет и това ги тласка към челните места по прогрес и развиващи се икономики - Индия и Китай.
Невъзможно е да се съизмерваме с тях, но те са осъзнали, че който инвестира в бъдещето, става част от него. Не мога да скрия и удовлетворението си от обединението около тази теза на представители на младежки политически и граждански организации. За съжаление бизнесът и образованието все още трудно си подават ръка, съдейки по реализираните квалифицирани кадри в производствената и непроизводствената сфера. За разлика от услугите, където расте броят на заетите млади хора. Ще оставим ли обаче делът на безработните вишисти до достигне куриозни нива?
През 1961 г. в САЩ правят проучване за нивата на научни изследвания и продуктивност на образователните системи на редица страни. В това изследване България е класирана на 8-о място в света, а днес, според доклад за глобалната конкурентоспособност за 2010-2011 г., издаван ежегодно от Световния икономически форум, по качество на образователната система България е класирана на 85-о място от 139 включени в изследването страни. От друга страна, делът на учещите български студенти в чужбина е близо 3 пъти по-голям от този на учещите чужденци у нас и вероятно ще продължава да расте. Не съм "обременена с миналото", но започвам да се страхувам за бъдещето и ми звучи смешно да се говори за "икономика на знанието" у нас, което е сред приоритетите на стратегията "Европа 2020".
Дълго може да се разсъждава върху проблемите на образованието, бизнеса, студентите, работодателите. Предложения за промени има, но когато няма кой да ги чуе и още повече - да потърси баланса между тях, младите ще продължаваме да се чудим кой път да поемаме - трудния или лесния. Повечето от нас няма да се поколебаят. Но остава въпросът кой има интерес от това и кому всъщност е (не)нужно качественото образование днес?

--------------
* Авторката е студентка по право в СУ и член на Националния съвет на Младежкото обединение на БСП