КОЙ ЛИ ПРИЛОЖИ ФАТМАШКИЯ НОМЕР?!

Димитър БЕЖАНСКИ

Всеки, който е минал през казармата (поне в ония години, когато аз служех), знае този фатмашки номер. Строява старшината войниците и пита:

- Има ли пианисти? Който може да свири на пиано - три крачки пред строя!

В такива моменти войнишката душа е обхваната от колебания, пред които Хамлетовото "Да бъдеш или да не бъдеш" е само бледо подобие на истинска раздвоеност. Защото, ако се обявиш за пианист, може да те пратят да разтоварваш въглища например. Но могат и да те включат в прегледа на художествената самодейност, където, щом изсвириш без много грешки гамата, моментално печелиш поне тридневна отпуска. Ха, де! Решавай! Да бъдеш пианист или да не бъдеш! В повечето случаи обаче войникът се проявява като човек на риска и изтопурква три крачки пред строя.

Веднъж старшината попита - има ли художници? Плюх си мислено в пазвата и измарширувах три крачки. Този път измама от негова страна нямаше. Наистина търсеха човек, който да нарисува картина на тема "Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в сражение с турска потеря край село Върбица".

Цял месец (освободен от занятия, маршировки и прочие казармени неприятности) рисувах. Накрая предадох завършената творба.

Полковникът, за чийто кабинет тя бе предназначена, я огледа внимателно, после почервеня, прежълтя, позеленя (май и посиня, но не съм сигурен) и вместо да ми даде пет дни отпуска, ми даде петнадесет дни арест. Оказа се, че той много държал на физическата прилика, а в моята картина тя определено липсваше. Хаджи Димитър можеше да мине както за Тина Търнър, така и за Иван Гарелов, турците приличаха на пингвини, а Караджата (може би под влияние на Ботевото стихотворение) пърхаше някъде из облаците като самодива в бяла премяна и изобщо нямаше нито брада, нито мустаци, нито юнашкия поглед, с който го помним от учебника по история.

Излежах си аз прилежно ареста, но следващия път, когато търсеха зидаро-мазачи, пак излязох три крачки пред строя. Сега пък трябваше да се иззида стена, която да раздели на две караулното помещение. Дадоха ми двама помощници, с които зидахме стената около половин месец. И може би всичко щеше да е наред, ако някакъв заплес от наряда не бе плеснал с вестник случайно кацнала на стената муха. Пак ми дадоха петнайсетка арест, въпреки обясненията ми, че стената е паднала не защото е зле изградена, а защото оня идиот я е ударил с вестника преди хоросанът да добие необходимата спойваща сила.

- Провокатор! Гад! Империалист! - крещеше полковникът (оня същият, дето не хареса и картината ми) и заплашваше, че не само ще ме вкара в ареста, ами ще ме и застреля като куче за назидание на всички, които се правят на художници и зидари.

- Има ли телевизионни техници? - попита старшината след месец.

Е, направо не ща да си спомням за повредения телевизор на полковника. Оттогава недочувам с лявото ухо…

Всъщност защо разказвам тези стари истории? Ами защото все не мога да се отърва от чувството, че някой е строил в две редици нашите сегашни депутати и с фатмашки глас е попитал:

- Има ли политици?