Корея - жокерът в азиатската политическа игра
Геополитическите интереси на Пекин зад подкрепата към Пхенян
/ брой: 287
В последно време продължаващата вече шест десетилетия война между Севера и Юга на Корейския полуостров отново привлече вниманието на световната общественост. За тези, които учудено повдигат вежди, пояснявам, че след въоръжения конфликт между двете части на Корея, продължил три години (1950-1953 г.), не е подписано мирно споразумение, а само документи за временно прекратяване на огъня и оформяне на демилитаризирана зона (ДМЗ) между Севера и Юга. Така временно се оформят границите между Корейска народнодемократична република (КНДР) и Република Южна Корея (РЮК). Де юре тази неприключена война заема първенство по дълготрайност в новата история на света.
В края на 2010 г. двете части на Корейския полуостров отново са на бойна нога. От север проехтяха оръдейни изстрели срещу остров, намиращ се под юрисдикцията на РЮК, паднаха жертви между цивилното население, а двете корейски столици - Пхенян и Сеул, побързаха да обявят най-високи нива на бойна готовност. Флагманът на прословутия Седми флот на САЩ - атомният самолетоносач "Джордж Вашингтон", приближи зоната на напрежението, а официален Пекин побърза да обяви подкрепата си за Северна Корея.
Военната обстановка на Корейския полуостров сама по себе си никак не е за подценяване - КНДР разполага с четвъртата по големина в света армия - милион двеста и десет хиляди души, с танкове, самолети и ракети, които макар и поостарели представляват внушителна бойна сила. От друга страна, РЮК разполага с армия от 522 000 души - шеста по големина в света, но за сметка на това е въоръжена с много по-модерна бойна техника - главно от САЩ. Към това трябва да прибавим и голяма военноморска американска база с численост от 28 500 военен персонал.
Поредната размяна на огън породи нови протести срещу режима в Пхенян
Ето защо ново избухване на реална война между Севера и Юга би имало много сериозни последици за сигурността не само в региона на Азия, но и в целия свят. Най-вероятно е това да не се случи заради преплитането на различни геополитически интереси - на САЩ, Китай, Русия, Япония. Но защо тази относително неголяма азиатска територия (малко над 220 хил. кв. км) се е превърнала в своеобразен барутен погреб в Азиатски регион? Отговорът ни принуждава да се върнем
назад в историята
Краят на далечната 1950-а. "...След като са изяли празничната вечеря по случай Деня на благодарността, на американските войници е съобщено, че ще си бъдат по домовете, след като завършат последната офанзива. Всъщност те се приближават към най-голямата засада в съвременната история. На около 35 километра на север 380 000 умело прикрити вражески бойци са залегнали в очакване. В дните, които следват армията на САЩ ще понесе най-тежкото си поражение в първата половина на ХХ век. Два американски полка са избити в проход, наречен Кунури. Един друг е унищожен покрай замръзналото езеро Чосин.
Мястото на сражението е Северна Корея; врагът е Китайската народна армия..." Така започва кореспонденцията си от Сеул кореспондентът на Си Ен Ен Ендрю Салмън, изпратен да наблюдава новосъздадената в наши дни напрегната обстановка на Корейския полуостров.
В края на октомври лидерът на КНДР Ким Чен-ир проведе преговори с китайска военна делегация. Вашингтон не крие желанието си Пекин да изиграе съществена роля за регионалната дипломация благодарение на "уникалните" си отношения с Пхенян
Тук е необходимо още едно допълнение - какво правят китайски и американски войски в един локален конфликт между Севера и Юга на Корея? Отговорът е видимо прост: САЩ - под флага на ООН - подпомагат приятелите си от Юга, а Китай - по съседски и по закона на по-силния, подпомага верните си другари от Севера. Но това е видимата страна. Съществува още един, макар и таен, голям играч в Корейската война - Съветският съюз, довчерашният съюзник на САЩ в епохалната битка срещу фашистка Германия по време на Втората световна война. Броени години след края на Втората световна бившите приятели и съюзници са вече врагове, военни противници и то не къде да е, а в най- усъвършенстваната сфера на войната - въздушния бой. За първи път във военната история на света всекидневни сражения водят реактивни самолети от СССР и САЩ - руските МИГ-15 и американските Ф-26 "Сейбър". За три години са проведени 1790 въздушни боеве, свалени са 1106 самолета на САЩ, включително 69 американски "летящи крепости" - бомбардировачите "Б-29". Руснаците губят 315 самолета (според съветски данни). Пред реактивните изтребители МИГ американски витлови бомбардировачи приличат на бавно движещ се заселнически керван от Дивия запад. Съветските пилоти иронично ги наричат "пламтящи сараи" - сравнение, предизвикано от вида на обгърнатите от пламъци огромни машини, падащи към земята.
Още един парадокс: по личната (естествено, тайна) заповед на Сталин въздушната ескадрила на Севера се командва лично от три пъти героя на СССР, украинеца Иван Кожедуб, свалил през Втората световна 62 немски самолета. Забранено му е изрично да участва във въздушни боеве, защото, ако бъде свален и разкрит, това би представлявало голям скандал между Москва и Вашингтон. В трите години война в Корея Кожедуб, както и останалите съветски летци, е напълно нелегален - без униформа, документи и отличителни знаци. Дори съпругата му не знае къде се намира. Въпреки това някои руски документалисти твърдят, че опитният въздушен ас - въпреки забраната - е участвал нощем в самолетни двубои и лично е свалил няколко самолета "Сейбър" (сигурно изкушението да лети на нов тип самолет - реактивен, е било голямо).
И все пак, защо толкова голямо внимание към Корея? "Корея винаги е била острие, насочено към Русия, и път за нападение и проникване между Япония и Китай - твърди Ким Биун-ки, експерт от университета в Сеул. - Ето защо Китай винаги е имал особено голям интерес към този полуостров."
Историята потвърждава това мнение. Монголските владетели на Китай през ХIII век отблъскват две нападения на Япония откъм Корея. В ХVI век Япония започва нахлуване към китайската династия Мин също през Корея. Първата Японо-китайска война (1894-1895 г.) в по-голямата си част се води в Корея. Токио използва Корея като плацдарм, за да завземе Манджурия през 1931 г., откъдето шест години по-късно напада Китай. В крайна сметка войната между Севера и Юга довежда американските части до китайската граница през 1950 г. В сложната геополитическа игра в Азия, Корея се превръща във важен пункт, в желан от всички жокер. Днес вече
картите са прередени
Съединените щати са заместили Русия и Япония като ключов регионален съперник на Китай в Азия. Същевременно въпреки глобалните промени - падането на европейския комунизъм, краят на студената война, сближаването между Китай и САЩ, възходът на Китай като икономическа свръхсила - няма индикация, че официален Пекин е променил отношението си към изолирания режим в севера на полуострова, след като е разбил водените от САЩ сили на ООН в Корея през далечната зима на 1950 г. "Китай не иска да загуби Северна Корея като буферна зона, разположена в непосредствено съседство с една държава съюзник на САЩ - Южна Корея - твърди политологът Ким Вон-ху от университета Ханкук в РЮК.
"Последното нещо, което Китай иска да види, е демокрация в американски стил в Северна Корея - допълва го конгресменът Сон Сун юнг от Сеул. - Дори да прилагат политика на отворените врати към своите пазари, китайците биха искали Северна Корея да следва политическата линия на Пекин..."
Докато днес е модерно да се гледа към Китай през увеличителните лещи на икономиката, геополитиката, а не икономиката е в основата на това да продължава китайската подкрепа за Пхенян. Стратегическото положение на полуострова не се е променило за хилядолетия.
"Днес Съединените щати са обградили Китай със съюзници или съмишленици - Афганистан, Индия, Южна Корея, Япония, дори Русия, всичко това подкрепено от армадата на Седмия тихоокеански флот", заявява професор Ким. "В следващите 10-15 години Китай ще продължи да бъде издигаща се нагоре сила, но той си дава ясна сметка за проблемите със съществуващото обкръжение".
В този контекст Северна Корея покрай стратегическото си положение на праг към Китай е и рядък глас, поддържащ историческата роля на Китай в сърцето на Азия.
За Южна Корея по-тревожен е фактът, че Китай едновременно е топ инвеститор и главен субсидиращ на Северна Корея. Това кара някои конгресмени в Сеул да говорят за все по-голям контрол на Пекин над Пхенян, дори и за "икономическа колонизация".
"Китайският интерес на полуострова става все по-силен и начинът, по който Пекин може да заздрави стратегическото си положение, не е задължително да бъде военен; той може да е икономически - заявява конгресменът Сон. - Ако те контролират икономиката, могат да контролират политиката и стратегията, ето защо те (китайците) постоянно субсидират Северна Корея." Страхът от тотално икономическо влияние на Пекин принуждава Сеул - въпреки настоящите военни търкания - да не затваря индустриалния комплекс Кесон, където работят около 40 000 севернокорейци в повече от 100, управлявани от Юга, завода. Ако стори това, РЮК би загубила единствената си значителна икономическа връзка с икономиката на Севера...
Международните анализатори усилено коментират сегашната позиция на Китай по отношение на рязко нарасналото военнополитическо напрежение на Корейския полуостров.
"Ако Китай използва твърде силен натиск, Северна Корея би могла да падне в ръцете на Русия или да подобри отношенията си било с Япония или дори със САЩ" - твърди професор Ким от университета в Сеул.
Сега, когато Седмият флот на САЩ обикаля в Жълто море в подготовка на съвместни учения с държави от региона, Пекин още повече укрепва "изкованото с кръв" партньорство с КНДР. И очевидно всеки конфликт около границите на Китай ще представлява заплаха за неговата политическа сигурност. В дългосрочен план Пекин никога не би искал да има пряка граница с един отявлен съюзник на САЩ.
И така шест десетилетия, след като китайската армия преминава река Ялу, за да се сражава в Корея, съперничещите си съюзи, породени от този конфликт - последния боен фронт от епохата на студената война - продължава реално да съществува. Докога? Въпрос с труден отговор.