Коленичим пред чуждото, обругаваме своето

Ивайло Христов

Ивайло ХРИСТОВ е роден на 25 април 1970 г. в Горна Оряховица. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Доцент в Института по литература към БАН, три години е хоноруван преподавател по народопсихология към Софийския университет и УНСС (2005-2007). През 2005-2009 г. е редактор във в. "Словото днес", а от 2011 г. редовен доцент в УНСС.
Автор е на книгите "Йордан Стубел. Монографичен очерк" (2001), "Леда Милева. Литературна анкета" (2001), "До зората на живота" (2003), "Николай Хайтов - Апостол на духа" (2004, 2005, 2006), "Последната битка на Николай Хайтов" (2006, 2007), "Николай Хайтов. Духовна биография" (2009), "Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски" (2010) и др.
Тези дни излезе най-новата книга на учения "Българинът в глобалния свят", от която е настоящата статия.

Фундаментален проблем в българската народопсихология са проекциите и катаклизмите на чуждопоклонничеството. Заедно с търпението, то е проклятието на съдбата ни, една от пречките за пълноценната ни евроинтеграция.
На него пръв обръща внимание Паисий Хилендарски в средата на ХVIII век. В "История славянобългарска" той презира колениченето пред чуждото и омерзението пред родното, както и сервилността пред гърците, съпроводена със забравата и нежеланието да познаваме собствената си история. Паисий е първият, който разглежда склонността на българина "да се срамува от своя род и език", да се "влачи" по чужди обичаи и традиции и да се възхищава от тяхната примамливост. На тази национална черта спира вниманието си и Добри Войников в своята знаменита "Криворазбрана цивилизация", където осмива и пародира "нискостеблието" на българската душевност. По този повод Любен Каравелов посочва: "Ни един народ не се отказва от своята народност, от своето име и от гробовете на своите бащи и деди, както се отказва българинът". Още по-краен е Петко Р. Славейков. В статията си "Народите в Турско" той с възмущение и горест пише за сгазената ни гордост: "У българите именно, или изобщо у славените в Турско, няма ни най-малка част от онази народна гордост, каквато има у турците. Българите не отхвърлят тъй като турците с презрение все що е чуждо, но и напротив даже: те почти всякога отдават по-голяма почест на чуждото, и то не затуй защото отбират, че чуждото е по-хубаво от тяхното, но тъкмо само затова, защото е чуждо и ново за тях". Казал го е авторът едно към едно.

Диагноза: примитивно чуждопоклонство

Този своеобразен "национален мазохизъм" се проявява най-вече, когато страната ни е отворена към света. Тогава на преден план излиза сравнението между "нас" и "другите", изостря се самокритичността ни, за да ни постави в по-лоша позиция, отколкото действително сме. Съпоставката неизбежно ражда проглеждането, питанките за "различния свят", отхвърлянето на готовите отговори. Тази проява на чуждопоклонството се изостря обикновено след радикална промяна в общественото устройство на страната. Тогава започва "отварянето" ни към Европа, съпроводено с унижения, с чувство за осиротялост, неравностойност, второкачественост. Оттук и погледът "навън", търсенето на "покровител", на "големия брат" извън нашите граници, внушението, че ние нямаме сили сами да си решим проблемите. Едва след години, като следствие на натрупания опит и знания за нас и света, започва "освестяването" ни, усещането, че не сме там, където сами се слагаме.
Особено силни и неприятни за националната ни самобитност са проявите на чуждопоклонството в политическия и духовния живот на страната ни.Те са свързани на първо място с усещането, че няма отечествен идеал, няма съзнание за общност на интересите на българина и дори за свободна наша държава. Особено актуална е тази тенденция сред управниците ни, при които търсенето на покровители и оглеждането за чадър от Великите сили винаги е стояло на "дневен ред". През последните десетилетия се разби и разми идеята за съвременна доктрина за българската национална съдба, която може да бъде само една: крепка и силна България, живееща върху своя територия и пазеща своята свобода, която е върховното благо за света и човека. Отсъствието на усещането за държавност, която упорито се руши именно от представители на държавните ни институции, лекотата и безотговорността, с които нашите управляващи продават и подаряват национални каузи, е най-болезнена форма на собственото ни самоотричане.

Безогледен нихилизъм

В първите години на прехода беше подложена на сериозна ерозия отечествената идея или по-скоро идеята за единството на Отечеството. Вместо да завладее мисленето на българите, тя бе обект на тържествуващ и всевластен нихилизъм. Обезличаването на националните идеали и потискането на националното съзнание са основни и болезнени проблеми в българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век. Предпоставката за "изтриването" на българщината от душевността на българина в значителна степен се криеше в поредицата от митове, които бяха създадени през 90-те години на ХХ век и имаха за цел да подменят промяната. Главните им посоки на въздействие се свеждаха до: възход на демокрацията, която обещаваше едва ли не вселенско щастие на българите; доминация на идеята за човечеството, изкоренило нациите; манипулацията на интелигенцията от домогванията на постмодернизма; както и митът за неравенството като връх на цивилизацията.  
Най-болезненият проблем, засягащ кризата на националното ни самосъзнание и последвалото чуждопоклонство, е: защо у нас отечеството се превърна в остаряла, забравена дума; едва ли не в анахронизъм, а родолюбието - в грях. Странно звучи, но е факт: през прехода се разби и разми националната идея. А нейното съдържание може да бъде само активното съзнание за етническа принадлежност, отстояване на националната независимост и свързаното с това степенуване на ценностите в живота. Съвременните политици и дипломати не обичат твърде много думи и понятия като "национални интереси", "отечество", "патриотизъм". Да напомним: патриотизмът е най-вече обич към родното място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкова сложни: ако хората, живеещи в една държава, не обичат своя дом, език, семейство, традиции и обичаи, ако те не искат да се жертват за родината си, то тя би се разпаднала рано или късно. Най-просто речено - в усещането за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, заради което Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били застреляни. За разлика от днес, когато да говориш за българското не е на мода.

Вместо родолюбие - космополитизъм

Така ние отново се озовахме на "опашката на Европа". Разколебаването на националното самосъзнание провокира в европейския свят и обратния процес: препотвърждаване на неговата същност и утвърждаване на нов, модерен вариант на националната идентичност. Същността й е свързана с отричането на мултикултурността, космополитизма, и налагането на родолюбието като национална доктрина. Някои биха възразили, че подобна теза е в разрез с налагането на "европейските ценности", но в развитите държави никой не говори или пише за раздържавяване, отродяване и разпродаване на националното богатство; за загубване и унищожаване на историческата и културната памет. Точно обратното: в Западна Европа, и особено в САЩ, е налице респект към националните идеали и националното самочувствие. Докато в България различни "явни" и "тайни" глобалисти ни уверяват, че родината на човека е там, където му е добре. Независимо от лъжите и скудоумието на множеството платени дезинформатори, в Европа не искат хора без корени и не уважават човека, който няма историческа памет. Нека да си припомним думите на Мишле, че държава Европа няма и няма и да има за в бъдеще.

Подмяна на националното самосъзнание

Най-лошото е, че чуждопоклонството у нас се наложи като като идеал на младите хора, повечето от които виждат житейския си избор в изходите на "Терминал 1" и "Терминал 2". Това неминуемо ще доведе до окончателен срив на националното ни съзнание и самосъзнание. Ето защо бъдещето на България е свързано с двете спасителни понятия - "отечество" и "отечествен дълг". Доминирането на формулата "гражданин на света", илюзията, че можеш да се чувстваш като у дома си във всяка точка на света, обрича държавата и българщината на гибел. Ясно е, че крайната цел на тази политика е духовното обезличаване и омаломощаване на нашия народ, подмяната на националното му самосъзнание с "европейско" и "световно", т.е. с космополитно; както и изчезването на понятия като дълг, семейство, православие, отечество. Пречупването на родолюбието и хипертрофирането на чуждопоклонството довежда до нравствен срив, до очертаване на нихилизма като бедствие, до идеята, че националните идеали са празна приказка. Оттук и нараненото, почти изравнено със земята самочувствие на българина, съпроводено със самоунижение, дори със съзнателно криене на собствената народност - явление, непознато на Балканския полуостров, пък и в Европа.
Разбира се, трябва да сме наивни, за да смятаме, че има сила, която може да се противопостави на стремителното уеднаквяване на света. Целият въпрос е в каква степен различните държави са уязвими, докъде се простират техните съпротивителни сили и каква е цената, която ние конкретно трябва да платим. Та нали още Христо Ботев акцентира в своята публицистика върху връзките и взаимозависимоста на българските обществени проблеми с цялостното европейско развитие. Чисто и просто интеграцията си има своите здравословни граници; тя е преди всичко взаимодействие, а не претопяване. Защото бъдещето ни е заложено именно в съхраняването на нашата духовна самоличност в глобалния свят, във "възкръсването на попарената обич към отечеството".