На фокус
Когато висшият израз на доверието липсва
В условията на ерозия на консервативните морални ценности, когато печеленето на пари се позиционира като единствена житейска цел, всички ограничения отпадат
/ брой: 105
"Човек много често принадлежи към известен кръг убеждения не затова, че ги възприема, а защото те му дават мундир, положение в обществото, често и доходи."
Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1861), руски писател
Частният предприемач ли е по-добър принципал в бизнеса от държавата? Или обратното? Възможна ли е трета хипотеза, родена от здравия разум, която до голяма степен изпразва от съдържание дилемата?
Хърбърт Саймън, носител на Нобеловата награда за икономика през 1978 г. за задълбочената си пионерска работа в изучаването на начина, по който функционират на практика съвременните фирми, разкри, че разликите между модерния капитализъм и държавните предприятия са преувеличени. И в двата случая човек работи за някой друг. Мотивационните структури за въздействие върху мениджърите и служителите са едни и същи. Както Саймън подчертава: "Повечето от произвеждащите са наемна работна сила, не собственици... Погледнато от удобната гледна точка на класическата (икономическа) теория, те нямат причини да се стремят към максимално увеличаване на печалбите, освен в степента, до която подлежат на контрол от собствениците... Нещо повече, в това отношение не съществува разлика между стопанските субекти, нестопанските организации и бюрократичните държавни институции. Навсякъде се наблюдава съвсем същия проблемт с мотивирането на служителите да работят за постигането на организационните цели. Априори, няма причина защо да бъде по-лесно (или по-трудно) да се създаде тази мотивация в организации, насочени към
максимизиране на печалбите
отколкото в организации с различни цели. Заключението, че организациите, мотивирани от печалбата, ще бъдат по-ефективни от други организации, не следва автоматично в организационната икономика(1) от неокласическите презумпции. Ако това твърдение е емпирично вярно, за доказването му е необходимо да се намерят други аксиоми."
Моделът на капитализма в първата четвърт на ХХІ в. не е огледално копие, пренесено през времето, на неговия предшественик от ХІХ в. Отдавна повечето фирми са се трансформирали от еднолична или еднофамилна собственост в притежание на много акционери. Оттук идва и приликата между частните и държавните компании. В първия случай крайните собственици ("акционери") са граждани, които действат посредством множество финансови посредници, като пенсионни и взаимни фондове, над които, като правило, в общия случай те не са в състояние реално да упражняват контрол. Същата ситуация е в сила и когато крайните "акционери" на държавните компании са граждани, които действат посредством публичната власт на множество държавни органи.
Фактическото положение изцяло потвърждава тезата на Хърбърт Саймън. Съществуват примери за ефективни и неефективни фирми както в публичния, така и в частния сектор. Големите държавни стоманолеярни заводи в Южна Корея и Тайван имаха по-добро качество на продукцията си и показваха по-високи финансови резултати от частните американски стоманолеярни. Друг убедителен пример е сферата на висшето образование в САЩ - област, в която тази държава е все още с утвърдено реноме. Но повечето водещи американски университети са или държавни, или нестопански организации. Много от най-успешните отрасли в американската икономика също получават солидна финансова подкрепа от държавата. Интернет, на който се основава голяма част от напредъка на американската икономика от няколко десетилетия насам, бе създаден с държавно финансиране. Дори прототипът на първия браузър Mosaic бе захранен финансово от държавата. Той беше пуснат на пазара от Netscape.
Но ако носителят на Нобелова награда по икономика Хърбърт Саймън стига до правилното заключение, че наемната работна ръка няма причина да се стреми към максимално увеличаване на печалбите, освен в степента, до която подлежи на контрол от страна на собствениците, то съвсем не така стои въпросът, когато има възможност за
злоупотреби с цел собствено обогатяване
Като небето е границата...
Днес навсякъде според Джордж Сорос: "Важен е успехът, независимо от това как е постигнат... Бизнесмените са оценявани по тяхното богатство, а не за тяхната честност или по приноса на техния бизнес за социалното и икономическото благополучие. Това, което е правилно, се подчинява на това, което е ефективно, и така става възможно по-лесно да се успее, без да се обръща внимание на въпроса какво е морално. Не е необходимо да казвам, че виждам голяма опасност за стабилността на нашето общество."
Още през 1888 г. американският президент Гроувър Кливлънд изразява тревога от социалната действителност в Съединените щати: "Корпорациите, които трябва да бъдат внимателно ограничавани творения на закона и слуги на хората, бързо се превръщат в техни господари". Половин век по-късно съдията от Върховния съд на САЩ Луис Д. Брандис нарича корпорациите "чудовището Франкенщайн, което държавите създадоха с корпоративните си закони".
Императивната мотивация за непрекъснат растеж на печалбите разминава корпорациите с отговорността за общественото благополучие. Отдавна големите компании полагат неимоверни усилия да разпространяват сред населението мантрата, че ако те поддържат вниманието си фокусирано върху печалбите, общественото добро ще дойде неминуемо посредством автоматизираните процеси на пазара.
Действителността обаче категорично опровергава това твърдение. Първият ярък аргумент срещу сладникавата илюзия за корпорациите като "творци на общественото благо" датира от далечната 1916 г. - делото "Додж срещу Форд".
Историята е изцяло документирана. През 1906 г. братята Джон и Хорас Додж инвестирали повече от 10 000 щ.д. в новата автомобилна компания на Хенри Форд и получили договор с изключителни права да произвеждат части за Форд във фабриката си в Чикаго. Десет години по-късно братята решили да започнат собствено производство, като планирали да финансират новото начинание с тримесечни дивиденти от дяловете си в компанията на Форд. Но - малшанс! Точно тогава Хенри Форд, чиято житейска философия била, че бизнесът съществува, за да е в услуга на обществото и само по изключение да прави печалба, решил, че печалбите, които получава от продажбите на своя модел "Т", били безсрамно високи и както за самата компания, така и за обществото като цяло, би било от полза, ако цената бъде намалена. Неговият план всъщност се заключавал в отклоняването на евентуални корпоративни печалби към неговите клиенти под формата на по-ниски цени.
Братята Додж решили да съдят Хенри Форд, заявявайки в исковата си молба, че той няма право да подарява печалби на компанията, колкото и възвишени да са мотивите му. Съдията изцяло се съгласил. Той взел решение, чрез което възстановил по-високия първоначален размер на дивидентите и смъмрил Хенри Форд, който бил заявил в съдебно заседание, че
"бизнесът е услуга, не златна мина"
и че корпорациите трябва да бъдат ръководени така, че печалбата да не е целеви фактор" - да не забравя, че "бизнес корпорацията е организирана и съществува предимно заради печалбата на акционерите": тя не можела да бъде управлявана "просто заради инцидентната изгода на акционерите и предимно с цел облагодетелстване на други хора".
Именно липсата на контрол, т.е. недостатъчната информация и прозрачност в корпоративната сфера - независимо дали в частния или държавния сектор, дава възможност на мениджърите при преследването на печалбата с лекота да се озовават върху територията на закононарушенията.
Проблемът с прозрачността е пряко свързан с измамата и заблуждението. Крещящ пример станаха американските банки. В своите текущи съобщения за финансовото си състояние те не отразяваха всички реално съществуващи лоши кредити. Като мащабите на осъществяваните измами бяха умопомрачителни: малко преди банкрута си "Лемън Брадърс" отчете нетна печалба от 26 млрд. щ.д., а в балансовия им отчет фигурираха пасиви, чиято стойност наближаваше 200 млрд. щ.д.
В условията на ерозия на консервативните морални ценности, когато печеленето на пари се позиционира като единствена житейска цел, всички ограничения за правилно поведение отпаднаха. Наистина някои от най-безскрупулните личности биват командировани на държавно топло зад решетките, но често в сметките им остават стотици милиони долари: Чарлз Кийтинг - американски адвокат и финансист, осъждан за измама и основен участник в големия скандал с фалита на множество спестовно-кредитни асоциации, т.нар. S&L през 80-те години; Майкъл Милкин - американски финансист, осъждан за рекет и измами с ценни книжа; Кенет Лей - бивш изп. директор на "Енрон"; Бърнард Емърс - бивш изп. директор на "Уърлд Ком".
Списъкът може да бъде продължен и с имена отсам Атлантическия океан. Като например аферата с немския гигант "Сименс", раздавал многомилионни подкупи, за да улесни пласирането на продукцията си. Що се отнася до злоупотребите в държавния сектор у нас, на българска територия, за това говорят отчетите на Сметната палата за установени нарушения в стотици тръжни процедури.
Ето защо дори сега е трудно да бъде оспорена максимата от съветско време и приписвана на председателя на ВЧК(2) Феликс Едмундович Джерджински: "Проверката е висш израз на доверието".
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България