Кога ще си научим уроците?

Остана ли някой да се съмнява, че Преспанският договор, възхваляван без мяра от целокупния Запад, ще бъде ратифициран и в Атина (след Скопие)? То не беше натиск отвън и отвътре, то не бяха слухове за финикийски знаци под масата, то не бяха депутати, изключвани от една партия и преминаващи в друга с нови становища за това двустранно  споразумение, то не бяха обещания за светло политическо бъдеще, ако гласуваш в "правилната" посока, то не беше раздробяване на партии, за да се осигурят необходими гласове и дори се заговори за "крайно съмнителни процедури", за да се стигне до призива на гръцкия премиер Алексис Ципрас, че е "време да научите истината за Преспанското споразумение". Според него  чрез това споразумение Скопие е разграничило своята идентичност, признало е, че техният език е славянски /?!/, тяхната култура не е свързана с древногръцкото наследство и в техните учебници няма да има иредентистки внушения. Още повече, че се променят имената на издигнати в Република Северна Македония паметници, магистрали, площади, улици, учреждения и няма да се използва звездата на Вергина, където и да било. Ставало вече дума само за приятелство, сътрудничество, братство между двата народа. 

Дали София най-накрая няма да се плесне по челото и да си свали розовите очила? Да спре да омайва мислещите българи с недомлъвки за "поставяне на условия в преговорния процес на Скопие за членство в НАТО и ЕС" и да потърси алтернатива, т.е да намери достатъчно експертен капацитет за защита на национални интереси. Кому са нужни пост-фактум  признания на апологети-експерти /като онези от Македонския институт и обикалящите около него/, с които днес да изразяват половинчати оценки за пропуснати възможности в подписания наш договор за сътрудничество, а до вчера  на висок глас подкрепяха политиките на управлението на Зоран Заев и приветстваха постигнатото "добросъседство"? Нима не става все по-ясно, че така не се брани история и поредното "след дъжд качулка" не създава много възможности за нова активност. Надеждите, че създадената съгласно условията на нашия договор съвместна комисия от учени ще реши натрупаните пред последните 70 години недоразумения между България и Македония в областта на историята се изпаряват с всеки изминал ден. Нито съставът, нито политическите ограничения, нашепвани зад кадър, нито стаеното в душата пристрастие към македонистки догми ще позволи балансиран изход. И то във време, когато  неизживяната все още пристрастност на българите към свещената за нас кауза Македония засяда на гърлото на повече от половината наш народ. Да стискаме палци за непримиримите с договора гърци, та белким "преобърнат колата" е несериозно. Като цяло гърците, независимо от протестите, са  "свикнали с мисълта, че ще има договор от Преспа и ново име на съседната северна държава", казват в "Български новини", издаван в Атина. 

Казаха ни, на нас, българите, че не сме страна и не можем да се намесваме. Дали? Тогава защо горчи, особено при онези, които поназнайват история и са чели Симеон Радев, също от днешна Македония? Ама щяло да има извънредни избори и в Гърция, и  Северна Македония, ама не се знаело как ще се развиват събитията, ама Белград и Атина също се уверяват в приятелство и се правят сметки Скопие с новото име да им е мост, ама можело опозицията в Северна Македония да си избере нов лидер, за да има наистина опозиционно поведение, за да затрудни управляващата СДСМ и най-после да спечели избори, ама албанците щели да градят различно бъдеще за Повардарието. 

Сигурно, ама не съвсем. Въпросът е ние какво правим или ще правим при развитие на такива политически процеси. Ние, например, не отиваме в Давос, защото американците на високо ниво нямало да бъдат там. Ама сръбският президент Александър Вучич не пропуска да проведе разговори там с другите, за да сподели за срещите си с Путин и да търси нови лобита в защита  на сръбските интереси. Включително и за Косово. Не се пропускат моменти, за да не се посипват после главите с пепел. Просто уроци.